Уильям Дил - Хамелеон

Къщата на доктора се намираше в покрайнините на Киото. Беше тъмна едноетажна постройка на фона на сивия силует на планината Хиеи, която се извисяваше зад нея на не повече от две мили разстояние. О’Хара и Сами влязоха и се забавиха не повече от петнайсет минути. Когато излязоха, О’Хара беше пъхнал ръката си в джоба.

— Нищо особено — обясни й той. — Дванайсет шева, но раната не беше дълбока. Копелето обаче ми унищожи якето.

— Тана ще го оправи. Никой няма да разбере — успокои го Сами.

— Тана? — попита Илайза.

— Приятел на семейството — отвърна О’Хара.

Те потеглиха обратно за Осака, паркираха колата и влязоха в номия — заведение, в което се сервира саке. Заведението беше изтънчено, цареше полумрак и беше тихо. След като се събуха и оставиха обувките си до вратата, те намериха малко сепаре в задната част.

— Ще позвъня на Токенруи сан и ще му кажа, че всичко мина добре. Иначе ще се безпокои — каза Сами и излезе.

— За мистър Кимура ли става дума? — поинтересува се Илайза.

О’Хара кимна. Той я разглеждаше откровено със зелените си очи, а после неочаквано се усмихна за първи път и тя почувства някаква вътрешна топлина. Свали палтото си.

— Там добре си похапна, партнер — обади се той.

— Можем да сме благодарни на зъболекаря ми от Небраска за това.

— Небраска ли?

— Да. Висшият колеж Уебстър Гроувс, после университета в Мисури, след това Бостън, но през Чикаго. Такава е историята на моя живот. Нищо особено. За разлика от твоята. Често ли ти се случват подобни неща?

— Само когато се забъркам с хапещи телевизионни репортери.

— Остроумно — усмихна му се тя от другата страна на масата.

Усмивката й беше страхотна. Ако изобщо имаше такова нещо като усмивка до уши, тази бе тъкмо такава.

— Какво означава тази дума? — попита го тя.

— Коя, „остроумно“ ли?

— Не, глупчо. Токен… как беше?

— Токенруи сан?

— Точно така.

— Буквално преведено „токен“ значи мечове. Но в този случай правилно е да се интерпретира като „господар“.

— Ти наистина ли го разглеждаш като свой господар?

— Не по начина, по който си мислиш. По-скоро в естетически смисъл.

— Искаш да кажеш учител?

— Донякъде. Той е майстор на хигару-даши , което от своя страна е съчетание от висши карате техники, Шинто и Дзен. Трудно е да се опише на английски. Думите биха заблудили. Както и да е, Кимура е човекът, който окончателно решава кой ще се захване със седмата степен на хигару-даши — известна като „Фазата на Отвъдното“.

— На мен ми звучи наистина като отвъдно.

— Само защото възприемаш думите буквално. В Япония нищо не е очевидно.

— Той ми разказа, че можеш да стоиш на един крак в продължение на шест часа, без да мигнеш. Това ли наричаш „Свят на Отвъдното“?

— Не — отговори той и отново се усмихна, — това наричам болезнено изживяване.

Появи се сервитьорката.

— Осаке о ипаи онегаи шимасу — поръча O’Xapa, а тя се поклони и изчезна. — Поръчах саке — обясни той на Илайза. — Мисля, че ще се отрази добре на всички ни.

— Изглежда се чувстваш доста добре тук, в Япония.

— Това е моят дом.

— Това означава ли, че си се отказал да се връщаш в Щатите?

Той направи неопределен жест, който реши да не обяснява.

— И всички тези хора ти помогнаха само защото са ти приятели?

— Има ли по-добра причина?

— Било е опасно.

— Имах неприятности. Да бягаш цяла година е много дълго време. Освен това Зимния се опита да опозори името ми. За Кимура това беше недопустимо. Също и за Сами. Тук честта на един човек е нещо свещено. Да се открадне тя, е същото, като да ти се открадне душата. Осъдителен акт.

Сервитьорката се появи заедно със Сами. Те вдигнаха подгретите чаши в общ тост и отпиха от горещата оризова напитка.

— Разкажете ми повече за Кимура… Токенруи сан? Преподава ли все още? Искам да кажа, че изглежда доста възрастен. На колко години е?

— Сами?

— Нана-джи-ни — каза Сами.

— Седемдесет и две — преведе О’Хара.

— И все още живее активен живот?

— Той никога не би допуснал да бъде порязан като мен тази нощ, можеш да бъдеш сигурна в това. О, ще ми се наложи да изслушам мнението му за това, че съм позволил на този пикльо да забоде ножа си в мен.

— Ти не беше подготвен. Не знам за какво си мислил, но първите ти два хода, бяха макар и с малко, но неточни.

— Знам. Разбрах го, като усетих ножа му в рамото си.

— Искаш да кажеш, че Кимура е по-бърз от тебе? — попита недоверчиво Илайза.