Уильям Дил - Хамелеон

— А, затворено. За през нощта? Ъ-ъ… насаи !

Татуираният поклати глава:

— Всичко време.

— Завинаги? Изобщо?

— Хай.

Чудесно, Гън. Забутана в някаква уличка в сърцето на неизвестен град в Япония и на всичко отгоре мястото е затворено. Някакви други умни идеи?

— Домо аригато — каза тя и леко се поклони.

— До иташимашите — отговори той.

Тя излезе навън и се отправи към вратата до входа на салона за масаж. До вратата имаше червен знак със златни букви, но те бяха изписани калиграфски. Някаква светлинка слабо мъждукаше вътре. Опита вратата. Беше отворена. Открехна я няколко инча и подаде лице в пролуката.

— Ало? Кои сте? Има ли някой там?

Бутна вратата още малко и влезе. Озова се в тясно антре, в другия край на което започваше стълбище. Това помещение не беше използвано от много време, доказателство бе боклукът в антрето и по стълбището. Тя се приближи до стълбите и извика надолу:

— Ало? Има ли някой там?

Нищо. На долната площадка светеше друга слаба лампа, увиснала на кабел от тавана.

Е, добре, в бележката се казваше да иде на кея в приземния етаж. Направи го, Гън.

И тя тръгна надолу по стълбите.

От другата страна на улицата човекът с малките уши излезе от входа на някакъв магазин. Беше я наблюдавал, когато слезе от колата и влезе в салона за татуировки. Шофьорът на таксито наблюдаваше сградата. Щеше да пречи. Малките Уши прекоси улицата и приближи таксито отзад. В мига, в който се изравни с прозореца, шофьорът изви глава и вдигна поглед към него. Малките Уши го удари с дясната си ръка. Ударът беше къс, прав, с върха на пръстите, точно под ухото. Главата на шофьора отхвръкна назад и се удари в облегалката, а устата му се отвори. Миг по-късно той се свлече на седалката.

Малките Уши приближи до сградата предпазливо. Стъклото на вратата беше замъглено от прах. Той изчисти малък кръг с ръка и погледна през него. Жената на име Гън стоеше на площадката в долната част на някакво стълбище. Тя тръгна по един коридор и се скри от погледа му. Малките Уши безшумно влезе в сградата.

Това място я плашеше. Илайза установи, че се намира в дълъг, мрачен тесен коридор. В далечния край имаше увиснала на пантите си врата, а зад нея се виждаха водите на залива. Самотна корабна сирена изсвири някъде в далечината. Отговори й друга, още по-далечна.

Стигна на половината на коридора и спря. Чуваше различни звуци отвсякъде около нея: плискане на вода в основите на кея; скърцане на стари греди; някъде отпред в тъмнината писукаше плъх и сновеше по пода. Взирайки се с мъка в полумрака, тя си каза: „Ти няма да отидеш там, Гън. Абсурдно е да направиш макар и още една крачка“.

— Ало?

Нищо.

Не отивам дори инч нататък. И това изобщо не ми изглежда забавно.

В края на коридора се отвори врата и сноп жълта светлина обля пода. Тя се приближи още малко. Звуците я обгърнаха. Скърцащото зад нея стълбище и кея, стенещ под напора на прилива.

Намираше се пред изхода, когато някаква ръка я сграбчи отзад. И затисна устата й. Усети докосването на студен метал върху гърлото си. Опита се да изкрещи, но беше невъзможно. Тежък дъх, наситен с миризма на чесън я пареше по бузата.

— Спокойно, момиче — чу шепот в ухото си. — Сега ние с теб ще се позанимаваме с риболов.

Тя рязко отметна глава назад, ръката се изплъзна от устата й и тя я захапа. С всичка сила. И продължи да забива зъбите си, докато не усети вкус на кръв в устата си. Мъжът изкрещя и тя се отскубна от него. Друг я хвана в тъмнината и я завъртя в стаята. Усети, че потъва в калейдоскоп от движение, образи и гласове; един нов глас прошепна в ухото й: „Сега по-спокойно, всичко е наред“; в средата на стаята имаше маса със запалена свещ, закрепена в стеклия се восък; втори мъж стоеше между нея и свещта — извисяващ се заплашителен силует в дебело кожено яке, черна разбъркана коса, буйна черна брада. Очи, гледащи към нея в тъмнината от лишеното от очертания лице: студени сиви очи, погледът минаваше през нея; после едрият мъж се хвърли покрай нея и изскочи през вратата, приклекнал в поза за атака.

Малките Уши беше застанал с гръб до стената, смучеше окървавената си ръка и лицето му беше изкривено от гняв. Не бе очаквал появата на големия мъж. В мига, в който се обърна, кракът на големия мъж описа широка дъга и счупи китката на Малките Уши. Пистолетът — специален модел, използван от полицията — изхвръкна от ръката му, прелетя през коридора и се заби с цевта напред в мазилката на стената.