Уильям Дил - Хамелеон

Паркът беше пълен със скъпи спомени и докато минаваше под гигантските дървета тории , той посвети мислите си на боговете.

Мина покрай разпрострелия се нашироко американски „Интернешънъл хотел“ и Американския културен център в квартала Гион, на две мили от парка. Това беше старият свят, светът, който той обичаше. Уличките бяха тесни, но по тях не се виждаше петънце и се извиваха между високи бамбукови огради, а магазините бяха останали верни на архитектурния стил на шестнайсети и седемнайсети век. Тук, сред хората, които познаваше най-добре от всичко на света, диалектът, който се говореше в Киото, още не беше обезобразен и имаше хармония в симетрията на къщите и сред хората, които живееха в тях.

Не тръгна веднага към дома си. Вместо това зави и се отправи по сгушената между бамбуковите сгради уличка към една къща, която се намираше далече от домовете по улицата. Постройката беше красива, на близо двеста години, но чудесно запазена и изработените на ръка декоративни решетки блестяха от чистота.

Собственичката на дома беше известна като Мама Момо — майка Праскова — защото кожата й се бе съхранила гладка, ненабръчкана и без петна въпреки бурните й над шейсет години. Кимура познаваше Мама Момо от годината, през която почина жена му. Тя беше стара приятелка, която го разбираше напълно. Идваше тук два пъти седмично и всеки път донасяше със себе си предназначените за нея 5112 йени, равняващи се на $22.54, носейки ги в хартиен плик от ориз, украсен от един от художниците в класовете по кендо, които водеше. И всеки път тя го изчакваше да мине отзад, преди да отвори плика и да преброи парите.

И този път той се отправи през хола към задната част на къщата и влезе в стая, украсена с хризантеми и клончета, с разцъфнали цветове на сливови и черешови дървета. Постройката беше с правоъгълна форма и стаите гледаха към каменната градина на вътрешния двор. Кимура се отпусна на татамито, загледан в единствената каменна лодка в центъра на двора и зачака.

Колко от онова, което Илайза му бе разказала, беше истина, питаше се той, и каква част оставаше скрита. Беше ли настина тя онова, което показваше? Инстинктът на Кимура му казваше да й се довери, но гледайки каменната лодка, той разбираше, че е длъжен да се съобразява и с възможността тя да е изпратена със задачата да убие О’Хара.

Мислите му бяха прекъснати от младо момиче на не повече от двайсет години, което влезе в стаята, носейки поднос с мазила и коленичи до него. Тя се поклони и му се усмихна, а после прекара пръсти по целофанените му бузи. Кимура пое другата й ръка и се усмихна в отговор.

— Ах — каза той на диалекта, използван в Киото, — Миеи, моята любимка.

Тя се засмя и му отговори на същия диалект:

— Всички ние сме ваши любимки, Токенруи сан. — Коленичи зад него и свали кимоното си. Гласът й бе като на птичка, тих и мелодичен. После започна да го гали по гърдите и раменете.

На вратата се почука, Кимура въздъхна и отново се облегна на лакти. Момичето облече кимоното си.

— Кой е? — попита той.

— Аз съм.

— Дозо.

Един едър мъж плъзна вратата встрани, събу се пред нея и влезе в стаята. Беше висок малко над шест фута, с европеидни черти, буйна черна коса, брада и сиви очи. Той се поклони на Токенруи сан и седна кръстосал крака пред него. Миеи отново се намести зад стареца и започна да масажира плещите му.

Едрият мъж проговори също на диалекта на Киото:

— Извинявам се, че те обезпокоявам — изрече той.

— Аз разполагам с много време.

— Срещна ли се с момичето?

— Да.

— И?

— Установих, че е освежаващо развълнувана и наивна за човек от Запада.

— В какъв смисъл?

— Тя страстно иска да ти предаде някакво известие. Но не долових да желае и смъртта ти. Имаше нещо в нея… невинност? Поиграх си с нея. Наговорих й абстрактности, сякаш ги четях от Тендаи. Сега сигурно си мисли, че всеки в Япония над петдесетте говори като в лош американски филм.

— Но й се доверяваш?

— А-а, това е интересен въпрос. Нека да кажем, че съм склонен да предам това, което тя искаше да ти каже. Не съм сигурен дали трябва да те посъветвам да се срещнеш с нея.

— Прочетох кореспонденцията й в нейната стая. Имаше две писма. Едното е от Зимния, който вдига санкцията. Другото е от Хауи, който потвърждава оригиналността на това решение. Има също и един документ от човек на име Фалмаут, в което той се заклева, че Зимния му е предложил двайсет хиляди долара, за да изпълни задачата.