Уильям Дил - Хамелеон

— Значи, това което ми разказа, може и да е истина.

— Има малък проблем — каза О’Хара.

— А-а?

— Следят я.

— Познаваме ли го?

— Не. Всъщност, ако се съди по поведението му, той не е в играта. Действа в стила на американските гангстери.

— Нещо друго?

— Голям мъж, с издължена глава и малки уши като на прасе. Толкова малки, че приличат на деформация на главата.

— И този… Малките Уши… я следи? — попита Кимура.

— Той наблюдаваше срещата ви от залата на шогуните Ашикага. Но Сами остана наблизо през цялото време.

— Хм. Ако е клопка, не е ли по-вероятно, че тя щеше да му каже, така че той да може да отиде там предварително?

— Да — съгласи се О’Хара, — освен ако те са по-умни, отколкото сме склонни да допуснем.

Кимура погледна пак каменната лодка в градината и кимна.

— Възможно е, разбира се — съгласи се той. — Направи ли каквото трябва, за да се срещнеш с нея по-късно?

— Да, в старата къща в Амагасаки.

— И ще отидеш там много преди тях?

— Точно така. Освен ако тя му даде адреса предварително.

— Ще разбереш, ако са партньори. Тя ще му каже къде е мястото и той ще отиде там преди нея. Ако тръгне да я следи, мини между тях и го накарай да направи някой отчаян ход.

— Още нещо. Проверих и нейните документи. Тя е такава, за каквато се представя.

— Довечера ще знаеш със сигурност. Това е първият път, когато изпитвам някакви чувства към тези, които изпращат тук. Харесвам тази млада жена. Надявам се наистина да е такава, каквато изглежда.

— Или аз, или Сами ще ти се обадим, когато всичко свърши.

— Ще чакам.

Едрият мъж стана и се отправи към вратата. Хвърли поглед към Кимура и Миеи и се засмя леко:

— Ти наистина имаш подход към младите жени. Каква е тайната ти?

— Казвам им, че ако се любят с един старец, боговете ще добавят много години към живота им.

— И…

— Те ми вярват.

Потеглиха на юг по магистралата за Кобе, по протежение на извитата линия на залива. Когато погледна назад в необикновено ясната нощ, тя видя светлините на големите промишлени предприятия и корабостроителниците на Осака.

Пътуването по крайбрежния път, заедно с пресичането на шумното малко селище между Осака и Кобе, чийто улици гъмжаха от моряци и работници с коркови шлемове, отне по-малко от половин час. Озоваха се в нещо, което напомняше кварталите с червени лампи из европейските градове. Шофьорът, възрастен мъж, който непрестанно си мърмореше под нос, насочи хондата през тълпата пешеходци в малка, извиваща се уличка, ярко осветена от блесналите в неонови светлини калиграфски надписи на салони за масаж и клубове за стриптийз, за да завие накрая в една още по-тясна уличка.

Там спря пред салон за татуировки на около двайсет фута от главната улица. После се обърна към нея:

— Мису сигурна за нуме? — попита той. — Тук не място ходи. — Той направи справка с листчето и поклати глава: — Тук само роши 15 15 В японския език отсъства звука „л“. — Бел.пр. места.

— Колко? — поинтересува се тя. — Икура десу ка?

Той й каза цената, продължавайки да клати глава, докато тя броеше парите.

— Рош ба, рош ба — повтори той няколко пъти.

— Да — отвърна тя. — Това ще бъде случаят на живота ми. Посетих всеки лош ба оттук до Рио де Жанейро. Аригато , стари приятелю.

— Иска чака? — попита той.

Лицето й просветна. Имаше някакво чувство за сигурност в това да знае, че някой в тази страна се грижи за нея.

— Хай. Домо аригато. Само ще проверя. — Тя слезе от таксито и влезе в салона за татуировки.

Майсторът беше гол от кръста нагоре. Беше нисък, с огромен корем и бръсната глава, на която беше оставена опашка, пристегната с ластик. Човекът, над когото работеше, бе покрит с татуировки. Едва ли имаше дори инч от кожата по гърдите и ръцете му, който бе убягнал на иглата.

— Ъ-ъ, някой тук говори ли английски? — запита плахо Илайза.

Татуировчикът я погледна безизразно, изсумтя и се захвана отново с работата си. Иглата тихо бръмна и клиентът подскочи в мига, когато докосна гърба му.

— Говори език — каза татуираният.

— Търся офиса на работилницата за фойерверки „Червен дракон“ — каза тя. — Трябва да е тук, в тази сграда.

— Фойерверки?

— Да, фойерверки. Илюминации. Разбирате ли… бум, бум — и тя изобрази формата на гъба с ръце.

— А-а? — Той кимна усмихнато и посочи към пода.

— Долу? Ъ-ъ… шита ни ? — поиска да се увери тя.

Той отново кимна.

— Затворено — и направи с ръце жест на затваряне и заключване на вратата.