Уильям Дил - Хамелеон

Слънцето се скри зад един облак и вятърът стана по-студен. Тя потри ръце една в друга и лека тръпка мина през раменете й.

— Студено ли ви е? — попита я той.

— Малко.

— Елате. Наблизо е Шокин-тей. За много хора това е най-добрата чайна в Япония.

После тръгна пред нея през главния храм, отправи се през прецизно подравнените ливади и мина по нисък мост, извеждащ пред входа на едноетажна постройка със сламен покрив и стени, боядисани в яркочервено. Помещението, в което влязоха, беше безукорно чисто и лакираният под бе покрит с татами. Събуха се пред вратата и седнаха кръстосали крака върху възглавничките цабутон пред ниска масичка. Стаята беше олицетворение на изчистената красота. Изтеглените настрани плъзгащи се стъклени врати разкриваха гледка към парка, а единствената украса вътре беше рисунка токонама и ваза с цветя. Стаята, макар и хладна, беше уютна. Появи се сервитьорка, която взе поръчката. В чайната нямаше никой друг.

— Казахте, че знаете много за О’Хара, така ли? — проговори Кимура.

— Не съм се занимавала с нищо друго, освен с него през последните почти два месеца — обясни тя и изрецитира наученото.

— Не искам да ви обидя, Гън сан, но вие не познавате О’Хара, а само знаете за него. За да хванеш вълка, трябва да станеш вълк.

— Ето, пак започвате.

Сервитьорката се върна с чая и отново излезе безшумно. Илайза й даде време да се отдалечи, преди да продължи разговора.

— Приятелите му не искат да говорят за него, а враговете му просто нямат какво да кажат — поясни тя.

— Е, това е добра новина.

— Как тогава бих могла да науча повече за него?

— Знаете, че е дошъл тук още като малък. Но не знаете, че в началото той беше едно много трудно дете. Онова, което ние наричаме чийсай . Може да се преведе като „малък нож“. Момче от уличните банди. Първата година беше много трудна. Но аз бях настойчив, станахме приятели, а след това Кацуо беше като празно ведро, което чакаше да бъде напълнено.

— И вие напълнихте ведрото?

— Аз само предоставих водата. Той напълни ведрото.

— Били сте негов учител.

— Един от учителите му. Аз му показах пътя. Той усвояваше много бързо. Стана майстор на тай чи , после се залови с хигару , а това е особено трудна форма на вътрешна дисциплина, съчетана с отбранителни движения. Виждал съм го да стои в позата на птицата — на един крак — в продължение на шест часа, без да помръдне или дори без да мигне с клепач. Той овладя висшата степен на хигару , известна като хигару-даши . Трудно е да се преведе точно. Мисля, че би трябвало да бъде нещо като… „Танцът на отровната змия“. Пред очите ми е постигал състоянието на освобождаване от съзнанието само за секунди, вслушвайки се във вятъра.

— Освобождаване от съзнанието?

— Това е дзен упражнение и представлява форма на медитация, която прочиства мозъка и освобождава човек от всички мисли. Постига се чрез концентрация върху един-единствен звук. Камбана или изречена наум мантра. За някои процесът може да отнеме часове. Но О’Хара може да се освободи от съзнанието си чрез концентрация върху изолиран звук, дори ако това е песента на щуреца. И когато изпадне в това състояние, той може да запомни цели страници от книга с обикновен поглед върху тях. Те се превръщат в картини в главата му.

— Ние го наричаме фотографска памет.

— Извинете ме… дозо … фотографската памет е дар по рождение. Но освобождаването от съзнанието трябва да бъде научено. И О’Хара не само го научи, а стана майстор. А ведрото все още не е пълно.

— Звучи ми доста мистично.

— Той е просто един човек на честта, който е разбрал, че мъдрият човек търси всичко в себе си. За разлика от невежата, който го взема от останалите.

— Аз наричам това инстинкт.

Кимура се замисли над думата за няколко секунди и накрая каза:

— Това е опростяване на нещата.

— Всичко е много объркващо — въздъхна тя. — И то след толкова много време. Аз нося със себе си добри новини.

— Или може би една умно скроена клопка.

— Повярвайте ми, аз не съм особено умна, а най-малко от всичко съм в състояние да поставя клопка.

— Нека го обясня по друг начин. Нали виждате каменната градина пред вас. Тя е творение на будистите отпреди около четиристотин години. Всеки детайл в нея има свой смисъл: начинът, по който са подредени камъните, формата, в която са издялани, разположението на по-големите скали, които ние наричаме каменни лодки. От тях се вижда само една малка част, останалото е под земята, така че можем само да си представяме какво има там. Аз искам да вярвам на онова, което виждам и чувам, но не мога да игнорирам другото, което си представям.