Уильям Дил - Хамелеон

Имаше и няколко характеристики: от учителите му, колегите по служба от корабите, агенти, работили с него, приятели и две жени, с които беше живял за кратко по различно време. Разполагаше и с мерките му: шапка — номер 7, обувки — номер 10, тегло — 162 фунта, височина — пет фута и десет инча; коса — пясъчноруса, очи — зелени. Белези — няма. Обикновената информация, която се появява при справки в компютрите.

Само най-основните неща.

Но колкото повече научаваше, толкова повече се изпълваше с решимост да го открие.

И неочаквано попадна на това, което може би й трябваше. Всичко тръгна от кучето.

Беше разговаряла с няколко от старите приятели на О’Хара в Сан Франциско: Дон Смит — главен редактор на вестник „Кроникъл“ и съпругата му Роуз — балерина. Бяха сърдечни, но се извиниха, че не са чували за О’Хара нищо от близо две години. Бяха много възбудени покрай малкото си кученце. Подарък от приятел. Порода — акита.

Инстинктът й сработи. Направи справка в Американската киноложка асоциация. Обясни, че възнамерявала да се сдобие с акита. Биха ли могли да й съобщят родословното дърво на кучето на семейство Смит?

Да, но щяло да отнеме няколко дни.

И после получи информацията от асоциацията. Кучето било родено в Киото. Заченато от Кацуо. Името я накара да трепне. Прегледа отново бележките си. Кацуо беше японското име на О’Хара. Собственик на кучето беше някой си Акира Кимура. А Киото беше нещо като предградие на Осака — града, в който О’Хара бе прекарал младините си.

Спа на пресекулки по време на полета над Тихия океан, опитвайки се безуспешно да се справи едновременно с пътеводителя на Фодор за Япония и английско-японския речник. Беше изморена още при излитането от Сан Франциско, но когато десет часа по-късно кацна в Токио, беше направо изтощена. Разликата във времето, лошата храна, безсънието и чувството за безсилие я бяха довършили.

Какво, по дяволите, правеше тук? На тази чужда земя, за която не знаеше нищо, отседнала в рьокан — традиционен японски хотел — вместо в някой от големите американски хотели. На хиляди мили от дома. Сама. Преследвайки един призрак.

Страшна си, Гън. Нищо чудно, че О’Хара се бе изплъзнал на кой знае колко на брой платени убийци. Беше неуловим като сън. Като лош сън при това.

Ако О’Хара беше жив, а точно в този момент тя съвсем не беше уверена в това, той трябваше да бъде тук. Усещаше го. Това бе единственото място на света, където би могъл да намери убежище.

Беше вторник, когато направи първото от деветте последвали обаждания по телефона на Кимура. Оказа се, че Кимура е японски професор, който беше преподавал философия и бойни изкуства в Американския колеж. След още няколко телефонни обаждания разбра, че той има висш сан в шинтоистката религия и че живее в Киото. Имаше телефонен номер, на който можеше да остави съобщение. Но й казаха, че Кимура сан е особен човек и понякога не отговаря на обажданията.

Когато накрая се обади отново в четвъртък, тя каза:

— Интересувам се от закупуването на акита. Приятели имат такова куче и казват, че са го подучили от вас. Семейство Смит от Сан Франциско.

— Нямам приятели в Сан Франциско. Това е грешка — отсече той.

— Според киноложката асоциация те са получили кучето именно от вас.

Настъпи дълга пауза и после гласът в слушалката продължи:

— Мис Гън, вие не се интересувате от куче.

Откровеността я обърка. Но след това тя реши също да бъде пряма.

— Моля ви… дозо … аз съм журналистка за американска телевизионна компания. Опитвам се да намеря Франк О’Хара. Двамата с О’Хара сме колеги.

— О’Хара сан има много колеги, но приятелите му са по-малко от месеците в годината — каза гласът на другия край на линията. Тих глас, почти шепот, с перфектен английски и безукорна дикция… но кой знае защо този глас я плашеше.

— Нося му добри новини. Моля ви, нека да се видим, нека да поговорим.

— Чувал съм вече същата история преди. Макар и с една разлика. Вие сте жена. Досега не бяха изпращали жена.

— Моля ви, искам само да поговорим. Ако не успея да ви убедя, ще загубите единствено около час от времето си.

— Не съм казал, че знам къде се намира. Бях един от учителите му в колежа. Това беше… — Той се поколеба за миг, опитвайки да си спомни.

— … преди седемнайсет години — допълни го тя. — Завършил е през лятото на 1963.

— Хай. А аз съм над седемдесет. Съмнявам се, че ще мога да ви помогна.

— Дозо , Кимура сан. Не виждам какво друго мога да направя. Нека пием чай. Ще видите, че съм искрена.