Уильям Дил - Хамелеон

— Имате ли денва в стаята си?

— Хай.

— А номерът?

— Ъ-ъ… номерът е 82-12-571.

— Ще ви се обадя. Коничи ва — и гласът в слушалката заглъхна.

— Добре, дявол да те вземе — въздъхна тя и сложи обратно слушалката. После отиде до прозореца, плъзна крилото встрани и се загледа в младия градинар, чиято коса беше сплетена около главата в тенугуи . Той прочистваше пясъчната алея пред стаята й, събирайки всяко листо и клонче, докато заобиколения с мъх бежов остров не стана абсолютно чист. Работеше безшумно и без видимо усилие. Погледна телефона. Раменете я боляха и й се искаше да вземе баня в офуро , но се страхуваше да не изпусне обаждането. Илайза беше превъзмогнала неприязънта си към обществената баня още в началото на своята мисия. Сега знаеше, че горещата вода не само подмладява, но прочиства мозъка и й помага да мисли.

Мина половин час, без никой да се обади. Събра постелката футон и легна, но беше прекалено възбудена, за да заспи.

Когато телефонът накрая иззвъня, тя грабна слушалката още преди втория звън.

— Да… тук е Илайза Гън.

— Мис Гън, обажда се доктор Кимура. Ще се срещна с вас, но за кратко. Трябва да стане днес. Можете ли да тръгнете сега?

— Да. Тръгвам веднага.

— Гарата е на десет минути в западна посока от Хишитоми Рьокан. Ще вземете локалния влак от еки на Санин и ще слезете на спирка „Ханацано“. Оттам до храма Тофуку-джи има само няколко преки. Ще ви чакам в залата на шогуните Ашикага непосредствено до храма. Сега е девет четирийсет и пет. До единайсет и трийсет ще имате достатъчно време.

— Благодаря ви — каза тя искрено. — Аригато … много аригато .

— Все още няма за какво да ми благодарите, Гън сан. Сайонара.

— Сайонара , доктор Кимура.

Градинарят, който беше стигнал до храстите пред стаята на Илайза, рязко се обърна и си тръгна. Прекоси фоайето и почука на една врата. Едър мъж с брада я отвори.

— Какво се случи, Сами? — попита той.

Градинарят влезе.

— Тръгва сега — отговори Сами и започна да се преоблича в черен анцуг и гуменки.

— Добре — каза едрият мъж. — Ще й дам още няколко минути.

Сами действаше бързо, но не защото се безпокоеше, че може да я загуби. Знаеше къде отива. И когато тя излезе от хотела, той я чакаше в един магазин наблизо. Проследи я, докато минава покрай него и изчака няколко минути, преди да я последва. Беше много заинтригуван от мъжа, който я следеше.

По време на двайсетминутния път от Осака Илайза небрежно прелисти един от пътеводителите, с които се бе снабдила, но концентрацията й бе като на едноклетъчно. Разиграваше ли я Кимура? Или наистина се приближаваше към края на двумесечната си мисия? Влакът се носеше през японския пейзаж — една замайваща плетеница от грижливо подредени малки стопанства, потънали в пищна зеленина, разделени с горички. Не знаеше много за Киото, освен че градът е бил столица на Япония през управлението на шогуните, продължило хиляда години и че западняците го смятат за най-красивия град на света. Но красотата не я занимаваше, докато минаваше под гигантските извити тории на входа на парка. Пред нея се виждаше Тофуку-джи, извисяващ се над останалите пагоди и тя се затича нататък. Статуи на шогуни в бойни униформи дебнеха под сенките на корнизите и се гушеха под кедровите и борови дървета. Алеите на каменната градина бяха безукорно почистени, а всяка сграда, дърво, езерце и леха бяха разположени в хармония с природата. Дъждовните облаци бяха отминали и сега сърцето на парка бе обляно в мека слънчева светлина.

Когато стигна градината на Тофуку-джи, около храма беше спокойно и безлюдно. Нежен бриз се провираше под клоните на кедрите и боровете. Някъде отвътре се разнасяше приглушеният звън на камбанки, полюшвани от вятъра. Риба изпляска на повърхността на съседното езеро и се скри под водата.

Залата на шогуните представляваше малко, тъмно и потискащо помещение в централния храм — изненадващо и странно място, изпъкващо в спокойната атмосфера на парка. Двете дълги редици дървени статуи вътре сякаш охраняваха неприкосновеността на това място. Това бяха статуите на шогуните Ашикага — шестнайсет на брой, поставени с лице една срещу друга, с гневни стъклени очи, пламтящи в полумрака. Тя плахо влезе, примижавайки, за да настрои зрението си в тъмнината и неспокойно прехвърляше поглед от едната редица на другата, докато вървеше по излъскания дървен под. Токчетата на обувките й кухо отекваха, принуждавайки я да се изправи на пръсти, и тя забърза към далечния край на стаята. Изпита облекчение, когато отново се озова навън. Застана под извитите покриви на пагодата Тофуку-джи и се запита дали ще бъде светотатство, ако запали цигара.