Уильям Дил - Хамелеон

Илайза отпусна рамене.

— Добре — каза тя, — да предположим, че ви покажа документи. Те би трябвало да докажат, че той вече е свободен човек.

— Но според вас те са предназначени само за очите на Кацуо.

— Пристигнах, за да предам известие на О’Хара — обясни тя. — Но ако се налага да покажа писмата най-напред на вас, ще го направя.

— Това звучи логично.

Той отпи от чая и остави чашката обратно в чинийката.

— Човекът, който изпраща посланието до О’Хара, изглежда, държи голяма власт в ръцете си.

— Така е.

Кимура допи чая си, попи устните си със салфетка и изненадващо се изправи на крака.

— И вие ще бъдете във вашия рьокан по-късно днес?

— Да, да!

— Трябва да помисля, Гън сан. Притежавате едно качество, на което се възхищавам. Наивна сте. Това ще ми бъде от полза, докато обмислям. Сайонара. — Той се поклони и излезе от стаята.

— А аз какво да правя? — извика тя след него. — Просто да седя и да чакам?

Той махна с чадъра си към нея, без да се обръща.

— Болестта може да се излекува — каза с по-висок глас той вече отвън. — Съдбата е неизлечима.

— О, по дяволите — въздъхна тя, — това пък какво трябва да означава?

Но него вече го нямаше.

Времето се стопли, денят стана приятен и след изживяното в компанията на Кимура тя се отправи обратно към еки , без да бърза. По пътя се отби да хапне и си поръча купичка соба — популярно в Япония ястие от нещо като фиде от елда, справяйки се с пръчиците за хранене като експерт. Когато отвори вратата на стаята си, за първи път почувства, че може би, наистина само може би, ще се срещне с изплъзващия й се О’Хара.

В мига, когато влезе, разбра, че нещо не е наред и затова пристъпи вътре предпазливо. Усещаше нечие присъствие. Но можеше да види цялата стая от самата врата. Вратите на стенния шкаф бяха разтворени, както и вратата на тоалетната.

Погледна навън. Градинарят плевеше ливадата в правоъгълния двор, заграден от едноетажния хотел.

— Шицуреи шимасу — каза тя високо.

Той вдигна поглед и се усмихна. Беше млад и красив в онази странна комбинация межди Изтока и Запада, с коса сплетена в прическа тенугуи и гуменки адидас. Тя взе в ръка разговорника на Берлиц и внимателно произнасяйки всяка отделна дума, го попита дали говори английски:

— Еиго о ханашимасу ка?

Той поклати отрицателно глава.

— А-а-а, забрави това — каза тя и влезе обратно.

Реши, че усещането, което изпитва, е закъсняла реакция на изживяната възбуда. Лека проява на параноя, а и защо пък не. Денят беше толкова необикновен. Имаше нужда да слезе долу в офуро и да се отпусне в горещата вода. И в този миг видя куфара си, оставен на футона .

„Не беше там, когато излизаше, момичето ми“, мина през главата й.

Камериерката?

Но тогава защо е отключен?

Приближи се до леглото и предпазливо повдигна капака. Най-отгоре се намираше досието на О’Хара, грижливо поставено, но не където тя го беше оставила. А върху него имаше лист, на който пишеше:

Дайте това на шофьора на таксито и той ще ви отведе където трябва. Тръгнете в седем и трийсет. Пътуването ще ви отнеме 30 минути. Идете на кея в задната част на приземния етаж. Бъдете в магазина за фойерверки „Червения дракон“, 8 часа вечерта.

Адресът беше изписан с калиграфски почерк.

Чудесно.

Кимура бавно се отправи през парка, минавайки покрай топазовите градини и дзен езерцата, които бяха великолепно пищни и зелени, макар и толкова рано през пролетта, и се насочи към града. Някакъв свещенослужител от храма Тофуку-джи на планината Хиеи се шмугна покрай него и пое пътя през горичката от японски кипарис с намерение да се отдаде на самотно бдение известно като „Похода на хилядата дни“, за което дзенбудистите вярваха, че може да разкрие тайната мощ на Дзен.

Кимура добре помнеше своите бдения. Три пъти беше предприемал „Похода на хилядата дни“ и дори след толкова години си спомняше онези самотни изживявания кристално ясно. Последния път го направи веднага след като почина съпругата му. Тогава беше на петдесет и пет и беше изминал почти хиляда мили през трите години отсъствие, молейки се на хорските прагове за храна, така както изискваше обичая. Мистичното пътуване беше излекувало болката от смъртта й.

Непрекъснато си я спомняше, а и всички неща, които най-много обичаше на този свят продължаваха да му напомнят за нея: внуците им; великият храм Кинкаку-джи, където двамата се бяха запознали и който впоследствие беше опожарен до основи от полудял будистки монах; гигантското шепнещо черешово дърво в парка Маруяма, под което я беше помолил да му стане жена; златно-сребърния манускрипт „Лотос Сутра“, в който се съдържаше основният текст на Тендаи — учението на Буда, и над който беше прекарал три дни в медитация, преди да овладее хигару-даши .