Уильям Дил - Хамелеон

— Искам да го намерите и да му предадете известие от мен.

— Да го намеря ли? Да не се е загубил?

— Точно така, Илайза. Крие се. ЦРУ се опитва да го убие почти от една година.

Кинугаса Яма е планина с полегати склонове в северните покрайнини на огромния Парк на Шогуните в Киото. Върховете й са осеяни с подредени в редици иглолистни дървета, а когато вятърът задуха от запад и дърветата се разлюлеят, планината заприличва на лъв с голяма рунтава грива, приклекнал край парка, сякаш за да запази едно от най-почитаните места в Япония.

На половин миля в южна посока от планината се намира Тофуку-джи — най-високият и най-свещен шинтоистки храм в страната. Издига се на пет етажа. Всеки покрив деликатно се извива към небето и символизира по един от първичните елементи — земя, вятър, огън, вода и въздух — а на върха има кула, пристегната в девет гравирани пръстена, които представляват деветте пръстена на небесата.

Твърди се, че каменната градина, разположена между Тофуку-джи и храма Рьоан Джи, е най-великолепната каменна градина на света и днес тя е все още такава, каквато е била създадена през петнайсетото столетие от шинтоистките свещенослужители.

Мястото беше усамотено, с изключение на един прегърбен старец, хванал гребло с дълга дръжка, който грижливо почистваше и пренареждаше всяко камъче в каменната градина. Той дори не вдигна поглед, когато Илайза забързано мина покрай него.

Рано сутринта беше паднал лек пролетен дъжд, спрял, за да отстъпи пред студения западен вятър, който развяваше гривата на Кинугаса Яма. Илайза не забави ход, страхувайки се дори за миг да се загледа във великолепието на парка. Кимура беше обещал да дойде тук в единайсет и половина, а сега беше единайсет и двайсет и пет. Усещаше някаква приповдигнатост — за първи път, след като беше кацнала на летище „Ханеда“ преди една седмица.

Вече седем седмици следваше дирята. Времето, което й беше отпуснато, изтичаше. Беше звъняла по телефона, беше пращала запитвания или лично бе посетила половината свят през тези седем седмици, пътувайки по маршрута на О’Хара до Карибите, Мексико, после далече на юг до Буенавентура в Колумбия и още по-далече на изток до Ресифе в Бразилия. След това той беше потеглил в обратна посока към Маракаибо и отново бе влязъл в Щатите. Когато тя отпътува на запад до Сиатъл, дирята вече беше съвсем изстинала, но въпреки това откри, че е заминал за Ванкувър и се е върнал отново на юг в Сан Франциско.

Дирята, която оставяше, беше тънка, заплетена и влудяваща. Беше пътувал под няколко имена: в Южна Америка се бе представял като Соленца, а Канада — като Карне, а на Западния бряг беше пристигнал като Барет. Тя беше използвала всички връзки на империята Хауи за справка в митнически служби, паспортни отдели и половин дузина от големите авиокомпании. На два пъти беше загубвала дирята, за да я открие пак, но вече на друго място. Беше използвала старите си познанства, колеги по вестниците, пенсионирани агенти от разузнавателните служби и дори няколко от едновремешните си приятелки.

Сякаш бе тръгнала по следите на призрак. Неговите приятели бяха като неми. Враговете му се бяха отказали от опитите си да го открият. Но Гън се беше ожесточила в настойчивостта си. Постепенно бе натрупала значителен обем откъслечна информация. И докато дирята се удължаваше, самопресичаше, изчезваше и появяваше, досието й за него ставаше все по-дебело. Но въпреки това, макар и след седмици, тя знаеше само малко повече от написаното за него.

Най-основните неща. И една голяма точка след тях.

В очакване да се натъкне на някаква случайна информация, която в съчетание с малкото известно щеше да я изведе до успешен завършек, тя беше запомнила всеки ред:

Франсис Ксавие О’Хара: роден в Сан Диего на 21 декември 1944 година. Баща: вицеадмирал във Военноморските сили на САЩ, командвал последователно два разрушителя, взривени под краката му от пилоти камикадзе край Окинава. Служил за кратко в Сан Диего в началото на 1944. Майка: докторски степени по филология и история, Кеймбридж. Починала, когато О’Хара бил на 14 години. Баща му служил като висш офицер във Военноморската база на САЩ в Осака, Япония, в продължение на пет години до излизането си в пенсия; останал и след това в Япония до смъртта си през 1968 година. О’Хара е завършил Американския висш колеж в Осака, 1963; Токийския университет (специализирал езици и история), 1967; получил диплома по далекоизточна философия, 1968. Тренирал кендо, тай чи, карате, възпитаван в шинтоистки дух. Хобита: леководолазен спорт, карате, кендо, шах, китайски пръчици, кучета (особено порода акита, може би защото е характерна за Япония). Прозвище: известен като Кацуо за японските си приятели. Постъпил във Военноморските сили на САЩ като мичман втори ранг, 1968; прехвърлен в разузнавателната служба на военноморските сили и отново прехвърлен към ЦРУ, 1970; специализирал контрашпионаж, но участвал и в провеждането на тайни операции. Уволнил се през 1975 година. От 1976 до 1978 работил на свободна практика като репортер, занимавайки се с разследването на неясни случаи. В неизвестност е от публикуването на серия статии във „Вашингтон Поуст“ относно нелегалните тайни операции на ЦРУ в Африка, Азия и Карибския район.