Уильям Дил - Хамелеон

— Оясуминасаи — каза той и я целуна по бузата.

Когато тръгна да пресече улицата в обратна посока, тя неочаквано извика:

— Има полет утре следобед в три.

— Добре, тогава направи резервация за себе си — отговори той, без да се обръща. — Може да се свършат. Сайонара.

Качи се в колата и тръгнаха, оставяйки Илайза на входа на хотела. Целувка по бузата, мислеше си тя. Майната му. Но щеше пак да опита да му въздейства. Щеше да тръгне с нея за Бостън, беше сигурна в това. И следващия път нямаше да може да се извини с рамото си.

О’Хара не каза нищо по време на пътуването от Осака за Киото, нито Сами прояви желание да разговаря. Той знаеше, че Кацуо е дълбоко замислен. Къщата на Токенруи сан се намираше на една извита улица в старата част на Киото. Беше построена през 1782 година и се бе променила много малко от тогава до сега. Кипарисовата кора, с която бе покрит наклонения покрив, бе подменяна много пъти в течение на годините, така както и високата до кръста бамбукова ограда. Но кипарисовите колони на оградената с перила веранда бяха оригинални, което можеше да се каже и за безценните картини в главната стая: на едната беше изобразено завръщането на воин у дома, а другата — нарисувана от Исоно Кадо, известен художник от седемнайсети век — изобразяваше ястреб, кацнал на клона на бор. Картините бяха спасени от една от императорските къщи по време на големия пожар, унищожил повече от половината от храмовете и къщите в Киото през 1788 година.

Години наред къщата беше обитавана само от учащи се — монаси и свещенослужители, поради което бе позанемарена. Но през 1950 година зетят на Кимура — Тасагуи, я закупи и направи ремонт като сватбен дар за Кенака, единственото дете на Кимура. След смъртта на Тасагуи и Кенака, Кимура се пренесе да живее тук заедно с двете си внучета — Самуши и Тана.

Къщата беше близо до улицата и бе построена във формата на полумесец, чиято вътрешна дъга гледаше към пищна градина около езерце с риба, в което се вливаше поток, ромолящ непрестанно под ъгъла на верандата. Езерото беше зарибено отдавна с шарани и златни рибки и някои от рибите, стигащи до четири фута дължина, бяха на толкова години, че дори Кимура не помнеше колко.

В далечния край на градината, с лице към задната страна на къщата, се намираше работилница, издигната десет години след къщата. Тъкмо тази малка постройка с едната си голяма главна стая и малката баня беше приютила О’Хара през двете години на подготовка за приемането му в шичи — вътрешния съвет на хигару-даши , а сега беше станала негово убежище през дългите месеци на последното му изгнание.

Когато влязоха през централната порта и заобиколиха края на къщата на път за градината, доловиха сладката миризма на глицинии. Освен това тук винаги беше тихо, като че ли сам Бог изключваше звуците откъм улицата. Той пожела лека нощ на Сами, благодари му и заобиколи откъм задната част на неговото място за отдих, светилището, в което се завръщаше, за да обмисли проблемите си и да вземе решенията, които бяха запазили живота му по време на дългото преследване от страна на Зимния.

Откъм дърветата в близост до вратата се разнесе шум: пречупване на клонче и падане на листо, последвано от ниското и приятелско „раф“.

— Здравейте, деца — каза О’Хара на Кацуо-дан — голямото куче порода акита — и неговата партньорка, кръстена от О’Хара с името Консато, означаващо „концерт“, защото като малка тя лаеше непрестанно: към луната, звездите, слънцето, разцъфналите дървета и всичко останало, което й даваше възможност да вдигне муцуна и да излае. Мъжкарят, голямо сребристосиво куче с опашка, извита над задницата му, излезе от сенките, за да го приветства. Беше царствено животно, с родословно дърво, стигащо до праотец, охранявал някога императора, и се държеше със сдържана възбуда. Женската бе по-лекомислена. Тя подскачаше наоколо, ближеше ръцете на О’Хара и се опитваше да захапе игриво врата на Кацуо, който проявяваше толерантност, изпълнена с досада.

О’Хара усети присъствието на Тана, преди да я види или чуе. Той влезе и видя лакирана ваза с бели хризантеми, оставена в токонама срещу вратата. Беше му приготвила за ядене макицуши — ролца от накиснат в оцет ориз, увити в тънък слой водорасли и напълнени с риба и връхчета на аспарагус. Ястието беше оставено на ниската масичка до плъзгащата се врата от розово дърво, извеждаща към градината. Копринената му нощница лежеше до нейната близо до футона на леглото му.