Уильям Дил - Хамелеон

Чуваше се и тананикането й, идващо някъде от задната част на дома.

Щеше да бъде трудно да й каже. Той влезе в тоалетната, намираща се встрани от късия коридор, водещ от входната врата до главната стая. Затвори зад себе си, извади бръснача и след като насапуниса лицето си, избръсна брадата. Докато се бръснеше, погледът му непрекъснато се отклоняваше към отражението на снимката на химическия завод Хичитани, поставена на стената зад него.

На снимката беше запечатана мрачна, тъмна и отблъскваща картина, показваща завода като сива маса с високи комини, сгушена под злокобен облак изхвърлени газове. На преден фон замърсеното небе се отразяваше в блестящите вълни на залива. Снимката беше една от стотиците, направени от американския фотограф У. Юджийн Смит като част от есе, посветено на трагедията на Хичитани.

Заводът беше разположен на брега на безименен залив на няколко километра южно от Минамата в южната част на остров Кюшу. Цели петдесет години Хичитани бе обезпечавал единственото препитание за повече от седемстотинте работници в това изолирано селище. Никакви други средства за преживяване не съществуваха, ако се изключеха рибарите, а дори и техните лодки в по-голямата си част бяха построени с помощта на компанията. Хичитани даваше на хората в града работа, жилища и им предоставяше складовете си, откъдето те можеха да си набавят храна и облекло. По-голямата част от мъжете и жените, чийто родители също бяха работили за завода, никога не се бяха отдалечавали на повече от сто километра от града, където се бяха родили. Тази изолация се оказа в корена на трагедията. Минамата се превърна в име, станало синоним на ужаса, продължил тук повече от петдесет години.

Корпорацията Хичитани произвеждаше анодиран алуминий, започвайки от суровините и свършвайки с готовия продукт. Отпадъчните води от леярната се отвеждаха чрез дълъг тръбопровод и се изхвърляха в океана в далечния край на полуострова, който защитаваше залива от откритото море. Преобладаващите течения обаче донасяха покрай бреговата ивица водите обратно в залива.

Единият от примесите в отпадъчните води беше живак — почти безкрайно малко количество живак. Но в смес с водата и катализиран от другите примеси в отпадъците, живакът се свързваше в живачен окис, който от своя страна представляваше смъртоносна отрова. Годините минаваха, но всеки ден донасяше нови количества отрова с прилива, която се просмукваше във флората и се утаяваше на дъното на залива. Самият залив беше рай за рибарите, а рибите — основна храна за селището. Рибата — главният източник на храна за хората тук, живееше в отровената среда, поглъщайки микроскопичните дози живачни съединения.

Минаваха десетилетия. Малко по малко живачният окис се просмукваше в целия залив и околната среда. Въздействието му върху хората бе постепенно и в продължение на две поколения. И тогава, в 1947 година, химическият завод удвои капацитета си.

Първият случай на масова смърт сред рибата стана през следващата година — една година, преди да се роди детето на Мацаши. Огромно количество туна и скумрия бе изхвърлено на брега на залива. Случаят не намери обяснение и така и не стигна до пресата, но няколко дни след събитието се появи група инженери от управлението в Убе и се залови с търсене на причината. Хичитани по-късно обяви, че учените не били успели да стигнат до определено заключение.

През 1949 година се роди първото дете с вродени дефекти и едва тогава започнаха да се проявяват ефектите на трийсет години замърсяване. Никой не беше особено обезпокоен от бебето на Мацаши. Говореше се, че той и жена му били в роднински връзки. Но два месеца по-късно се роди бебе без очи, после друго — с малки изсъхнали крачета, след това трето — с глава, три пъти по-голяма от нормалното. Тази година се родиха четиринайсет деца с малформации, а трима служители на завода починаха от дизентерия.

Учените се върнаха пак. Съвсем тихо. В екипа, изпратен за втори път, бе включен и Тасагуи — надарен млад химик. Той се пресели в Минамата заедно с жена си Кенака, негова съпруга отскоро, установи се там и се залови със задълбочено изследване методите за освобождаване от отпадъци на територията на завода. Кенака преподаваше в училището. Дузини ужасяващи бебета се родиха през следващите три години сред работниците и гражданите, хранещи се с риба от водата, край която живееха. Няколко от по-възрастните работници ослепяха, а други починаха след тежка болезнена форма на дизентерия, която или убиваше или правеше инвалиди жертвите си. Мястото започна да се смята за прокълнато, каквото всъщност си беше.