Уильям Дил - Хамелеон

— Стига си се измъчвал — каза той. — Ходът можеше да се окаже много успешен.

— Много ме успокояваш — отвърна репортерът измъчено.

— Той е опак човек, Моряко. Не е възможно да предскажеш с точност как ще постъпи такъв като него. По дяволите, приеми, че си опитал и си се провалил. Не позволявай на това да те тормози.

— Може би у мен е причината той да загуби живота си.

— А-а, майната му, que sera ще ти кажа аз, беше си изстрел в тъмното.

И докато денят изтичаше без никаква следа от ексцентричния консултант, те все повече и повече се убеждаваха, че вече е прекалено късно и че някъде на острова трупът на Лавандър очаква някой да го намери.

При нормално развитие на нещата Лавандър щеше да изчака на борда, докато стане време за срещата с висшия служител на АМРАН, но телеграмата, която бе получил, го обезпокои. Кой би могъл да знае, че той пътува под името Тийч? И кой, за бога, би могъл да бъде този Куил?

Тези въпроси го измъчваха цели два дни и затова той напусна кораба през люка на товарния отсек в мига, в който акостираха. И сега се налагаше да убие цял ден до срещата.

От АМРАН бяха проявили желание да дискутират benefice réciproque въпрос и това го заинтригува. Дори ако се окажеше, че разговорът не си заслужава, той беше сигурен, че ще може да научи нещо, защото дори слуховете му носеха безценна информация, тъй като откъслечните факти, сглобени един с друг, добавяха парчета към мозайката, която представляваше неговото задълбочено познаване на петролния бизнес.

Срещата на Лавандър трябваше да се състои едва в осем вечерта и затова той се отбиваше в ресторанти, в чайни, в барове, спираше пред сергии за вестници, само и само да не стои просто така. Лавандър не бе от особено търпеливите и затова нетърпението му се превърна в раздразнение, а после и в гняв, докато денят ставаше все по-горещ, а улиците все по-препълнени. Това го принуждаваше да си пробива път през тълпите улични търговци, които се надпреварваха да му предлагат всичко, като се започнеше от щурци в клетка до скъпи часовници, а децата, които подтичваха редом с него, му шепнеха: „Ginja, ginja, предлагам ти най-добрата цена за най-добрата цигара в Ямайка“.

— Махайте се, малки палавници, или ще ви обадя на полицията — сопна се той и едно от момченцата му се изплези и се скри в тълпата.

Лавандър беше от онези, с които не бе трудно да си направиш майтап. Той представляваше една визуална шега: съсухрен, кисел дребосък, със сив нездравословен тен на лицето, нацупени бузи, сламеножълта коса, която бе избуяла във всички страни като люцерна върху несъразмерно голямата му глава; единият джоб на сакото му се беше измъкнал, папийонката му беше изкривена, а обувките му изглеждаха така, сякаш никога не се бяха срещали с четката.

Лавандър никога не ходеше; той се промъкваше, озъртайки се непрекъснато, като плъх, ровещ в тъмните ъгълчета на някой склад. Представяше си дебнещи репортери, които чакат удобен случай да се нахвърлят и да поискат интервю. Фактът, че нито един журналист не се бе обръщал към него вече няколко години, беше без значение. Той често сменяше полетите си в последния момент, понякога се отправяше за съвсем различна страна, после се връщаше, предприемайки сложни маршрути до места, за които имаше директни полети и променяше хотелите си по два-три пъти. Тази налудничава страст към анонимността беше единственото му забавление, може би защото граничещите му с религиозност възгледи относно петролния бизнес бяха изтласкали всякаква рационалност от главата му. А след изживяния ужас на отвличането Лавандър беше станал още по-подозрителен, още по-параноичен.

И затова той бродеше без посока из града, сядаше в парковете, четеше по няколко американски и английски вестника, убиваше времето и без да съзнава, позволяваше на съдбата да го настигне.

Самолетът закъсняваше с двайсет минути, но Хиндж разполагаше с повече от час до срещата между Лавандър и Фрейзър. Достатъчно време, за да огледа предварително Трелоуни Скуеър и сладкарницата, в която те се бяха уговорили да се видят. Беше запомнил образа на Фрейзър от снимката, преди да я изгори в тоалетната на самолета.

Хиндж мина през митническата проверка без никакво притеснение. Сложиха знак с бял тебешир на пътната му чанта и му махнаха с ръка да минава.

Той веднага забеляза момичето, което седеше на пейката в чакалнята и изучаваше разписанието на полетите. Не можеше да сбърка реакцията й, когато го видя. Дали го познаваше отнякъде? Обикновен интерес? Или го бе сбъркала с друг?