Уильям Дил - Хамелеон

Следеше ли го? Но защо? Защо ще го чака някаква жена в чакалнята на аерогарата на Монтего Бей?

Той се отправи към една от телефонните кабини и потърси в джобовете си монета. Видя я да се премества на друга пейка, по-близо до изхода. Можеше да я следи по отражението й в стъклото зад телефонната кабина.

Застана директно пред автомата докато набираше номера, а след това небрежно се облегна на рамо. В този момент тя беше в телефонна кабина от другата страна на чакалнята.

Сигурно си беше параноя. Докато разговаряше, тя весело се смееше. Но нямаше да му попречи, ако бъде по-внимателен. Реши да я държи под око.

Помоли дежурния на телефона в ресторанта да повика мистър Дейвид Джексън. Дерек Фрейзър се обади практически веднага.

— Мистър Джексън ли е? — попита Хиндж.

— Кой точно мистър Джексън търсите? — запита на свой ред Фрейзър.

— Ейвъри Джексън.

— Да не се обажда мистър Гарет от Тексас? — поиска да разбере Фрейзър.

— Да.

— Кога се преместихте?

— Преди четиринайсет месеца.

— Много добре. Някакви проблеми?

— Всичко се развива отлично.

— Погрижих се за кола. Можете да вземете ключовете от агенцията за коли под наем. Пакетът е в багажника.

— Благодаря. Нали става дума за сладкарница „Нелсън“ на Трелоуни Скуеър? В осем часа?

— Точно така.

— Кога заминавате?

— От сладкарницата тръгвам направо за аерогарата.

— Ще оставя съобщение, когато предам пакета.

— Благодаря.

Когато свърши разговора, момичето го нямаше. Огледа чакалнята, после влезе в офиса на агенцията и получи ключовете. Колата се оказа червен датсун с две врати. Отвори багажника. Зад резервната гума имаше малка брезентова чанта. Затвори багажника, качи се в колата и потегли.

В същия миг друг датсун, син, потегли след него. Излезе на главния път и потърси с поглед фаровете му. Намали скоростта и синият датсун се приближи. Когато се озова на по-малко от една пряка зад него, Хиндж отби от главния път и направи завой около парка. Синята кола не се откъсваше от него.

Сигурно бе момичето.

Но защо?

Хиндж нямаше време да се замесва в разни истории. Трябваше да направи нещо и то бързо. Натисна педала на газта до пода и зави в първата пряка надясно. Колата му поднесе на завоя, след това на следващия и на по-следващия. После изгаси фаровете и се вмъкна в оградения с палмови дръвчета път, който водеше към някаква къща.

Изгаси двигателя и зачака.

Вече няколко минути О’Хара наблюдаваше „Гълф Стар“, без да продума. Наближаваше седем часа, а от Лавандър все още нямаше и следа.

— Най-добре е да се обадя в хотела. Хиндж може да е пристигнал с последния самолет — проговори Магьосника.

О’Хара продължаваше да съзерцава кораба. Едва когато Магьосника се изправи, за да тръгне, той каза:

— Качвам се обратно на борда.

— Защо?

— Помниш ли, когато ти разказвах колко неспокоен е бил Лавандър за хотелската си стая, когато го освободили в Каракас?

— Е, и?

— Защо е трябвало чак толкова да се притеснява? Нали е бил там на разноски на компанията? Искам да кажа, че според Тони този въпрос бил първото, което се е чуло от устата му.

— Е?

— Е, това ме кара да мисля, че е криел нещо в стаята си и се е безпокоял дали ще може да си го вземе обратно.

— Пари ли?

— Може. Но се съмнявам. Той има пари в банки из целия свят.

— И какво мислиш, че е, Моряко?

— Според твоята информация за Лавандър той съхранява личната си картотека в бележник. Може би бележникът е прекалено голям, за да го разнася насам-натам. Тогава го крие.

— Нали претърси стаята му.

— Може нещо да ми е убягнало. Нещо ме човърка отвътре и ми казва, че сигурно нещо не съм забелязал.

— Ами ако се окаже, че Хиндж е пристигнал?

— Няма да се бавя. Ти се обади в хотела, а аз ще се върна до десет минути.

Качи се отново без никакви проблеми на борда. Коридорът беше пуст. Повечето от пасажерите се веселяха из града. Справи се с лекота с ключалката и предпазливо влезе в каютата за втори път.

Камериерката беше почистила малката стая. О’Хара затвори илюминатора, дръпна завесите и запали лампата. Седна на леглото и внимателно огледа помещението. Отново провери гардероба и пак отвори куфара. След това пак надзърна в тоалетната. Вдигна матрака и бръкна с ръка под него, а след това внимателно го опипа и после го пусна обратно на мястото му.

Пак седна на леглото.

Загледа се в шкафа. Стана и издърпа чекмеджетата едно след друго, започвайки с най-горното. Когато измъкна и петото, легна на пода, щракна запалката си и я задържа под чекмеджето. На дъното й, залепена със скоч, се виждаше малка книжка.