Уильям Дил - Хамелеон

— Добре тогава, виж какво можеш да научиш за него. Каквото и да е.

— О, винаги съм си мечтал да играя ролята на инспектор Мегре. Ако кракът на този Данилов някога е стъпвал в Хаити, аз ще го науча, vite 32 32 Бързо, веднага (фр.). — Бел.пр. !

В девет сутринта кеят на компания „Кинг Лайн“ в Монтего Бей представляваше лудница. Още призори местните търговци бяха надошли, за да разпънат сергии, превръщайки кея в един макар и шумен, но все пак живописен пазар. Големият пътнически кораб беше акостирал, а мостчето за пасажери бе прехвърлено на брега. Самите пътници, облечени в бели костюми и памучни дрехи, нетърпеливо обикаляха из пазарчето, пазаряха се за цената на плетените кошници, сламените шапки, пощенските картички, кафето на зърна, миниатюрите от дърво и играчките. Суматохата се подсилваше от калипсо-оркестър, допринасящ за гълчавата, блъскайки върху стоманени варели в центъра на площадчето.

О’Хара и Магьосника чакаха на края на мостчето да слязат първите пасажери и се взираха за човека, когото познаваха само по бегло описание. Той трябваше да бъде нисък, слаб и ексцентричен — това бе цялата информация, с която разполагаха. Няколко пъти те спираха мъже, отговарящи макар и слабо на описанието.

— Вие ли сте мистър Тийч?

Досега отговорът бе поклащане на глава и забързано „Не“.

Само десет минути по-късно напливът на първите пасажери отмина и мостчето опустя. Стюардът се отдалечи от горния му край, заемайки се и с другите си задължения. О’Хара и Магьосника се качиха на борда. В суматохата никой не им обърна внимание. Бяха облечени спортно и спокойно минаха за пътуващи. Домакинът касиер се въртеше наблизо с дълъг списък в ръце. О’Хара реши да рискува.

— Извинете ме — обърна се той към него, имитирайки безпокойство, — изглежда съм изпуснал мистър Тийч. Трябваше да слезем на суша заедно, но се оказа, че не помня номера на каютата му.

Домакинът го погледна и леко се намръщи, но преди да отговори на въпроса му, О’Хара погледна часовника си.

— Сигурен съм, че ми каза да се срещнем тук. Има ли някакъв друг начин да се слезе от кораба?

— Не, сър — отговори домакинът и провери в списъка на пасажерите. — Мистър Тийч е на палуба „А“. Каюта 116.

— О, разбира се! Благодаря — каза О’Хара и бързо се отдалечи, преди домакинът да реши, че трябва да зададе някои въпроси.

Мага остана да чака до мостчето, а О’Хара се отправи към каюта 116. Намери я без никакви проблеми, но Лавандър не отговори на почукването.

— Мистър Тийч — настоя О’Хара, — аз съм стюардът. Имам съобщение за вас.

И въпреки това никакъв отговор.

Няколко пасажери кимнаха за „Добро утро“, минавайки покрай него на път за града. Когато коридорът се изпразни, О’Хара извади джобно ножче, мушна острието в процепа между вратата и рамката й и избута езичето на ключалката, натискайки едновременно с това дръжката на бравата. Ключалката щракна. О’Хара открехна вратата предпазливо само дотолкова, че да вижда цялата каюта.

Празна.

Провери и малкото антре. Също никой. Затвори вратата, сложи резето и започна да претърсва помещението.

Каютата беше малка, но обзаведена с вкус, леглото беше разхвърляно, а илюминаторът отворен. Шумът от врявата на палубата проникваше чак дотук.

Лавандър очевидно пътуваше без много багаж и не обръщаше особено внимание на дрехите. В гардероба имаше два костюма и чифт панталони. Пръстите на О’Хара ловко опипаха джобовете и подплатата. Нищо. Единият от костюмите изглеждаше като че ли никога не го бе докосвала ютия, а на ревера на другия се виждаше голямо петно от кафе. Имаше една вратовръзка, увиснала накриво на закачалката — ужасна, шарена вратовръзка с цветен мотив, която дори не беше развързана. Куфарът беше празен. В чекмеджетата на шкафчето се въргаляше бельо и бяха нахвърлени ризи. На масичката до леглото лежеше книга — том, създаващ впечатление за научен труд, озаглавен „Царството на петрола“. О’Хара я прелисти небрежно.

После се захвана с шкафа в антрето. Там намери несесера на Лавандър. Накрая провери джобовете на хавлията, закачена на вратата. Нищо.

Цялото претърсване му отне не повече от пет минути.

Отново се огледа, надзърна под матрака и едва тогава се убеди, че в каютата не е останало нищо скрито от погледа му.

В мига, в който посегна към дръжката на вратата, на нея се почука. О’Хара замръзна. Отстъпи няколко крачки. Някой в коридора отново почука на дъбовата врата.