Уильям Дил - Хамелеон

— Синьор, камериерката е.

— Un momento.

— Si. Ще дойда след малко — каза тя и тръгна по коридора.

О’Хара дръпна резето и провери отвън. Камериерката беше пред вратата на съседната каюта. Той заключи след себе си и се качи на горната палуба. Беше безлюдна. Същото се отнасяше и за ресторанта, бара, игралната зала, салона. Плувният басейн се охраняваше от спасител, които спеше в шезлонга си.

Върна се долу и отново почука на вратата. И пак никакъв отговор.

Когато слезе на брега, Магьосника го чакаше, седнал на сандък, отпивайки пиня колада.

— Е? — попита той.

О’Хара го поведе към пазарчето.

— Слязъл е — обясни той. — Телеграмата е изиграла обратен ефект. Сега вероятно се щура като побъркан. Проверих на горните палуби, в ресторантите — навсякъде.

— Може би ще се срещнат на борда — изказа предположение Магьосника.

— Съмнявам се. Ако свръзката се срещне с него на кораба, това значи, че те ще трябва да го убият на борда. Къде по-безопасно е да го примамят на брега. Не, той е някъде тук.

— И нищо чудно в този момент те двамата да са се срещнали.

— Съвсем вероятно. — О’Хара отново погледна часовника си. Единайсет часа. — По дяволите, той дори може вече да е мъртъв.

Спряха в далечния край на площада и се огледаха. Ейвъри Лавандър беше излязъл на среща със смъртта. Единственият му шанс беше Илайза да разпознае Хиндж, когато той пристигне. И това, разбира се, само при положение, че вече не беше пристигнал, иначе Лавандър съвсем сигурно си беше покойник.

Аерогарата на Монтего Бей представляваше голяма двуетажна сграда. Главната чакалня заемаше по-голямата част от първия етаж, а половин дузината бюра на авиокомпании бяха подредени до стената с лице към входа. Митническата проверка се извършваше в малка стая в източното крило на сградата и беше повече от повърхностна. Ресторантът се намираше на втория етаж, непосредствено срещу митническата служба.

Илайза беше пристигнала тук още в шест и половина сутринта, а сега бе вече към обед. До момента бяха кацнали три самолета. Беше сигурна, че Хиндж не е пристигнал с никой от тях. Провери списъка. До залез-слънце се очакваха още пет самолета: два от Щатите, единият от които с междинно кацане в Пуерто Рико точно в този момент беше пристигнал; един от Мексико, полет на Ер Франс от Париж през Порт-о-Пренс и малък самолет по вътрешна линия, осъществяващ връзката с Кингстън. Беше намерила свободен стол в чакалнята до вратата на митницата и сега седеше, стиснала разписанието в ръка. Освен това беше наела кола и бе подкупила един от носачите да й разреши да паркира до входа.

Поредната група туристи се изсипа откъм помещението на митническата служба и забързано се отправи към изхода с викове за такси. Хиндж не беше сред тях. Тя не обърна никакво внимание на високия мъж с ястребово лице и лъскава черна коса, който мина покрай нея с дипломатическо куфарче в ръка. Това бе Дерек Фрейзър, вицепрезидент на АМРАН, нов петролен консорциум със седалище в Хюстън, който след по-малко от осем часа имаше среща с Лавандър.

Денят лениво се точеше. След кацането на всеки следващ самолет тя се обаждаше в хотела, за да остави практически едно и също съобщение. Последният път нареди да предадат: „Кацна EAL от Маями. Багажът не е на него. Следващият самолет пристига в шест и пет“.

После се качи в ресторанта и отново се захвана със скучното си бдение край прозореца, през който се виждаше пистата. До следващия самолет имаше цели два часа.

О’Хара и Магьосника прекараха сутринта в бродене из Монтего Бей с надежда да се натъкнат на Лавандър. Накрая се отбиха в малък бар срещу кея, където останаха с часове, наблюдавайки мостчето, с надеждата Лавандър да се върне. Или може би да слезе от кораба. О’Хара беше осъзнал, че просто може да не го е видял, докато оглеждаше кораба. Лавандър, колкото и малко вероятно да бе това, все още можеше да бъде на борда. Тази мисъл, обаче, бе повече представяне на желаното за действително.

Още в ранния следобед О’Хара осъзна, че е действал прекалено енергично. Онова, което му се бе сторило добра идея — да възпре Лавандър от слизане, в действителност се беше превърнало в катастрофа. Може би Лавандър се страхуваше от Куил. Съществуваше, макар и малката вероятност той да не знае кой е Куил, а в този случай телеграмата можеше просто да хвърли ексцентричния консултант в ръцете на Хиндж. Това беше едно от нещата в играта, което той ненавиждаше. При работа с такива като Хиндж беше недопустима каквато и да е грешка. В Играта непремереният анонс се наказваше със смърт. Тази мисъл не му даваше покой, докато накрая Магьосника не махна с ръка на всичките му съмнения.