Уильям Дил - Хамелеон

О’Хара я дръпна и седна на пода. Прелисти страниците една след друга — страници, пълни с числа и кодови думи. Нямаше нито една страница, която да му казваше нещо.

Сложи обратно чекмеджетата, напъха бележника отзад в колана на панталона си, изгаси осветлението и си тръгна.

Магьосника го чакаше пред бара.

— Пристигнал е в шест и десет с полета от Маями — обяви възбудено музикантът. — Закъснял е с двайсет минути. Тя се е обадила да остави съобщение пет минути преди да им позвъня.

— В такъв случай Лавандър все още е жив.

— Хайде — настоя Магьосника, — вече уредих сметката. Да се върнем в хотела и може би ще успеем да говорим с нея, когато се обади пак.

Илайза бавно караше в тъмнината. Беше обиколила малкия парк, след като загуби Хиндж, и сега направо й се плачеше. Беше ли я видял той? Или просто тя го бе изгубила? Каквото и да бе станало, главният им коз се бе изпарил.

Продължаваше да обикаля, надявайки се да се натъкне на Хиндж. Десет минути по-късно, осъзнала безсмислеността, тя се отказа. Започна да се оглежда за телефон. Тъмните улички я отведоха обратно на брега. Мина покрай шумен нощен клуб и малко по-нататък забеляза самотна телефонна кабина.

Спря колата, изрови монета от разбърканата си чантичка, пусна ключовете в нея и изтича през улицата към кабината. Телефонистът сякаш се забави цяла вечност.

— Шестнайсета вила, ако обичате — помоли тя.

— Моля.

Чу сигнала няколко пъти в слушалката, но никой не се обади. Тракна вилката няколко пъти и телефонистът отново се обади.

— Искам пак да оставя съобщение, моля.

— Диктувайте.

На две преки от нея в притъмнялата уличка се запалиха фаровете на кола, но тя беше с гръб.

— За Шестнайсета. Съобщението е: „Загубих багажа. Връщам се в хотела“.

— Вие прекарахте ужасен следобед с този багаж — не се сдържа телефонистът. — Може би нашият менажер ще може да ви помогне.

Колата бавно се приближаваше по улицата към нея.

— О… мисля, че авиокомпанията ще се…

Тя се обърна и видя колата вече на по-малко от пряка. Червен датсун. Зад волана се виждаше загорялото лице на Хиндж.

— … погрижи за него. Много ви благодаря. Чао.

Остави слушалката, но вече беше твърде късно да изтича през улицата обратно при колата си. Той беше съвсем наблизо; беше толкова близо, че можеше да съзре очите му, студени като на гущер, да гледат към нея през спуснатия прозорец.

Събу се и хукна да бяга. Бягаше по-бързо от всеки друг път в живота си. Можеше да спечели олимпиадата, толкова бързо бягаше. Прекоси улицата, хвърли се в тъмнината, мина по някаква непрогледно тъмна уличка в посока към плажа.

Хиндж спря и изскочи от колата.

Илайза тичаше по плажната ивица, докато не усети, че е останала без дъх, че краката й се подгъват и тогава падна на пясъка. Обърна се в очакване да види Хиндж. Но зад нея се виждаше само пустия плаж, странно сив под лунната светлина.

Огледа се.

Не се виждаше никой.

Високо над главата й заплашително изглеждащи облаци подгониха луната и ниско над хоризонта проблесна светкавица.

Чудесно. Всеки момент щеше да завали.

Остана без да помръдва още няколко минути, колкото да си поеме дъх, после се отправи към ивицата дървета, която се простираше покрай самия бряг и използвайки сянката им, предпазливо се отправи назад към колата.

Хиндж беше решил да не преследва момичето. Нямаше време за това. Видя я да се скрива в тъмнината, бягайки през глава и помисли: „Коя ли е тя? Какъв, по дяволите, й е проблемът? Има ли нещо тук, което не знам? Или е просто някаква побъркана?“.

Спря до колата й и погледна вътре. Намери в жабката договора за наемането на колата.

Илайза Гън, отседнала в „Халф Муун Бей Клъб“, вила 16.

Остави договора обратно и затвори жабката.

Върна се усмихнат при колата си и потегли. Предстояха му по-важни неща. Може би щеше да има време да се погрижи и за нея, след като свърши с Лавандър.

Когато Илайза отново излезе на улицата, тя беше опустяла. Нито следа от червения датсун. Тя се поколеба за няколко секунди, все още скрита в тъмнината на храсталаците край пътя, събирайки кураж; накрая се реши, втурна се през улицата и скочи в колата.

Чувстваше се страшно щастлива, когато завъртя ключа и потегли към хотела. Цял ден не бе говорила нито с О’Хара, нито с Магьосника. Може би, помисли си тя, те са прехванали Лавандър и всичко е наред.

Когато Лавандър излезе на Трелоуни Скуеър, беше вече тъмно, но всички магазини бяха още отворени и цареше карнавална атмосфера.