Уильям Дил - Хамелеон

— Ти допускаш, че те ще убият този човек само защото той заплашва сигурността на някоя от компаниите?

— Абсолютно съм сигурен.

— За какъв дявол тогава ти е необходима свръзка, защо просто не те изпратят да похарчиш онзи нещастник?

— Мога само да предполагам, разбира се, но според мен свръзката ще го подложи по изкусен начин на разпит от трета степен. И ако получи неудобни отговори… тогава au revoir, мосю Лавандър.

— Спомена, че знаеш къде ще бъде проведена операцията.

— Е, не точно. Но ми е известно, че планира скоро да тръгне от Хондурас на туристическа обиколка из Карибите, платена от „Сънсет Ойл“, разбира се, като малка компенсация за притесненията и неудобствата. Знам също, че ще пътува под името Дж. М. Тийч. Снощи Куил ме предупреди, че всичко трябва да свърши за четири или пет дни. Едва ли е много трудно да се открие кой кораб предстои да отплава от Хондурас до ден-два и да се разбере на кое пристанище ще спре най-напред.

— Защо трябва да пътува под фалшиво име?

— Защото е странен тип. Казах ти, той е ексцентрик. Видях го съвсем за кратко веднага, след като беше освободен. Няма да го забравя: очи, хлътнали като кладенци, сякаш не беше спал два дни, а първото нещо, което ме попита, бе: „Освободихте ли стаята ми в хотела, докато ме нямаше?“. И знаеш ли, това наистина го безпокоеше. Чиста проба луд.

Един слънчев лъч проблесна по перката на риба в килватера на „Красавицата на Маями“; кордата на големия прът изскочи от гривната на мачтата, после отново се опъна и запя с пронизителен звън, докато се размотаваше с бясна скорост от макарата.

— Господи, хванахме голяма — извика Фалмаут.

— Твоя е, Моряко!

О’Хара бързо пое пръта от гнездото под перилата и го хвана здраво между краката си. Фалмаут затегна осигурителния колан на стола му и О’Хара започна битката.

Рибата — син марлин — беше огромна.

— Триста фунта! — изказа предположение Фалмаут. — Това може да стане рекорд, момко.

Борбата продължи почти два часа. Когато свърши, О’Хара усещаше ръцете си като оловни, а дланите му бяха покрити с мехури. Капитан Кей маневрираше с лодката като професионалист, използвайки мощните двигатели, за да изтощи рибата, докато О’Хара придръпваше боричкащия се марлин все по-близо до кърмата.

Рибата използва последния си шанс, изскочи високо от водата и плесна заплашително с опашка. После се стрелна надолу, но О’Хара не отслабваше натиска. Грозната муцуна на марлина се показа само на няколко фута от кърмата. Изглеждаше примирен.

— Чудесно се справи, Моряко! Каква красота! Е — въздъхна Фалмаут, — колко жалко… — После се наведе, измъкна стар, ръждив мачете от един процеп в палубата, отстъпи крачка, острието изсвистя във въздуха покрай главата на О’Хара и се заби в дъските на кърмата с глух звук. Кордата беше прерязана. Марлинът изскочи на повърхността за последен път, направи рязко движение с глава и изчезна във водите зад кърмата.

Капитанът изкрещя:

— Какво, по дяволите, направи? Това беше почти тристафунтов марлин, копеле! — Капитан Кей продължи да беснее на мостика, крещейки ругатни срещу вятъра, чайките, морето и всичко останало.

Фалмаут погледна изумения О’Хара, който се бе отпуснал в стола си и се опитваше да забрави за болката в ръцете си.

— Не е удобен моментът да се появим във Фрийпорт с рекорден улов. Ще има снимки и бог знае още какво, нали? Вестниците тук и без това няма с какво друго да се занимават.

О’Хара кимна малко неуверено.

— Знаеш ли, Тони — изрече той, — май започвам да ти вярвам. Кажи ми сега, кой ще се заеме с Лавандър?

Фалмаут се надвеси над него и гордо заяви:

— Разбира се, че Хиндж. Той познава Лавандър. И освен това трябва да бъде Хиндж. Ако решат, че се опитвам да избягам, те ще изпратят Гацински или Лаваньо по следите ми.

— А защо не Данилов?

— Защото той е другият беглец.

— Мистър Хауи, ако обичате.

— Мистър Чарлс Гордън Хауи? — попита секретарката му.

— Точно той.

— Съжалявам, но мистър Хауи е на заседание и не може…

— Кажете му, че се обажда О’Хара.

— Имам изричното му нареждане да не бъде безпокоен — обясни с непреклонен глас секретарката.

— Просто му кажете, че съм аз. Убеден съм, че ще пожелае да разговаря.

Настъпи кратка пауза и след това гласът се обади отново с лека досада:

— Изчакайте момент така, моля.

Едва беше поел дъх и в слушалката се разнесе дрезгавият глас на Хауи с характерния лек ирландски акцент: