Уильям Дил - Хамелеон

— Отведете ме в бърлогата. Не мисля, че бих могъл да издържа още.

И докато минаваха през големия хол, Ротшилд му разказа, че са вкарали всички имена в компютъра и разполагат с разпечатки за трима: Лавандър, Фалмаут и Данилов. До момента нямало нищо за Хиндж, а проверката на Хамелеона довела до маса препратки към книги по зоология и биология, статии от природонаучни списания и няколко енциклопедии.

— От къде на къде се интересуваш от хамелеоните?

— Казах на Жоли, че става дума за прозвище. Опитай ЦРУ, военното или военноморското разузнаване. Не е лошо да видиш какво може да излезе за Колин Бредли. Говори се, че Хамелеона е похарчил Бредли миналата Коледа.

— Какво, по дяволите, става…?

— По-късно…

O’Xapa влезе в стаята срещу апартамента на Мага, пусна куфара си на пода и заяви:

— Събудете ме по обяд.

— Но ние трупаме тези справки от момента, когато се обади — възрази Магьосника. — Няма ли поне да ги прочетеш?

— Не мога — избърбори той неясно. — Натрупа ми се много разлика във времето. Риболов. Слънце. Направо съм развалина — и като смъкна дрехите от себе си, той мигновено заспа.

Чукането на врата не преставаше.

— Махай се — простена той.

Чукането продължаваше.

— Не ме безпокойте. Махайте се.

Отново се зачука.

— A demain! A bientôt! Au revoir! — изкрещя той.

Но нищо не помагаше. Чукането дори стана по-настойчиво.

— Майната ти!

И това не помогна.

Той стана, залитайки от леглото, открехна вратата и надзърна в процепа.

Изгледа лицето на Лизи Гън няколко секунди, присвил очи.

— О, боже мой! — каза той.

Тя държеше изпускаща пара чаша кафе.

— Кафе? — попита го тя с лъчезарна физиономия.

— Не, не мога да повярвам — не се сдържа той накрая.

— Пак те намерих — съобщи тя. Усмивката й беше толкова широка, че го заболяха очите.

— Колко е часът?

— Осем сутринта.

— Осем сутринта!

— Точно така. Осем сутринта.

— Невероятно.

— Не искаш ли кафе?

— Не, освен ако държиш да видиш как един възрастен мъж повръща.

— Мога ли да вляза?

— Мога ли да ти попреча?

— В никакъв случай.

— Тогава нека си легна пак. Гол съм.

— На мен не ми пречи. Имам трима братя.

— Това е хубаво, но аз не съм един от тях. — Той тръгна, клатейки се обратно към леглото и дръпна чаршафа върху главата си.

— Не е много гостоприемно — обади се тя.

— Животът ми е застрашен от остра форма на страдание, причинено от разликата във времето. А може би също и от недоспиване. Тези две опасности ме чакат… в дълги черни тоги, ей там, зад вратата — каза той с глух глас изпод чаршафа.

Тя седна на един стол и закрепи кафето на коляното си.

Той предпазливо надзърна.

— Няма да си отидеш, така ли?

— Не…

— Държиш се невъзпитано като малко дете.

Тя поклати глава, все още усмихвайки се.

— Тогава ще те изчакам да пораснеш — и той отново потърси спасение под чаршафа.

— Мистър Жоликьор ме предупреди, че ще се държиш точно така.

— Откъде, по дяволите, познаваш Жоликьор?

— Беше във фоайето — нали така наричат онази стая — когато пристигнах — тя отпи от чашата, — той ми целуна ръка.

— Той целува ръцете на всички. Това му е едно от задълженията — да целува ръце.

— Няма значение, никой преди не ми беше целувал ръка.

— Ами, защо не се върнеш пак във фоайето. Мисля, че той с удоволствие ще ти целува ръката цял ден.

Но тя продължаваше да пие от кафето невъзмутимо. Тогава той неочаквано се изправи.

— Как ме намери, дявол да те вземе? Как, по дяволите, успя да стигнеш тук толкова бързо?

— Пилотът ми каза, че трябвало да регистрира плана за полета в Бостън и после във Форт Лодърдейл.

— И толкова?!

— Е… едно време излизах с него.

— С пилота?

— Аха.

О’Хара поклати глава.

— Трябваше да си стоя в Япония — каза той тихо на себе си. После я погледна отново през подпухналите си клепачи: — И знае ли Хауи, че си тук?

— Да — кимна тя.

— Значи ти си изненадата, за която Хауи ми спомена.

— Хауи ти е казал, че идвам?

— Е, не с толкова много думи. Изпратил те е да ме следиш, нали?

— Е, не точно…

— Добре тогава, какво точно има предвид?

— Той най-сетне се съгласи, че малко конкуренция няма да навреди на никого.

— О, наистина е много логично, Гън, да изпратиш един от репортерите със задача да следи друг.

— Помислих, че бихме могли да работим заедно. В края на краищата, ти пишеш, а аз снимам. На практика няма конкуренция. А по този начин Хауи е застрахован и от двете страни. И наистина ще получи онова, за което плаща.