Уильям Дил - Хамелеон

— Oui.

— Много добре. Имаш ли нещо за писане?

— Oui. Давай.

— Ентъни Фалмаут, бивш агент на МИ6; Хиндж, не знам първото му име, наемник; Грегъри Данилов, български тайни служби; Ейвъри Лавандър, британски поданик, петролен консултант. А, още един. Но за него знам само прозвище… Хамелеон. Като гущера. За този искам да проверите всички източници на информация. Помъчете се, докато пристигна.

Жоликьор повтори имената за проверка.

— Чудесно. Хайде, скоро ще се видим.

— A bientôt, Francois! Ще бъдем готови, когато пристигнеш.

— Туристическо бюро „Андерс“, на телефона е Керъл Яскоуиц.

Акцентът в гласа й беше със следи от Бронкс, примесен с Бруклин, но култивиран от Манхатън.

— Здравейте, мис Яскоуиц. Казвам се О’Хара, помните ли ме?

— О, разбира се. Джентълменът, който купи еднопосочен билет за Уолкърс Кей, нали? С цел самоубийство ли го направихте? Никой не купува еднопосочен билет за Уолкърс Кей. Островът едва ли е по-голям от задния ми двор.

— Доплувах обратно.

— Разбирам. И… откъде искате да доплувате обратно този път?

— Хондурас.

— Хм. Нещо по-конкретно или ще се доверите на моя избор?

— Всъщност, интересувам се от екскурзия по море.

Тя се засмя.

— Не мога да ви дам еднопосочен билет за екскурзия с кораб. Как се казва.

— Не знам.

Дълга пауза.

— Не знаете името на кораба, който искате да вземете в Хондурас?

— Точно така. Но съм сигурен, че предстои да отплава до ден-два.

Нова пауза и след това лек смях.

— Проверявам — каза тя с мелодичния си глас. Пак пауза и после: — Дявол да ме вземе. О, извинете ме, не исках да ругая, но точно тази сутрин от Порт Кортес е отплавал туристически кораб. Хм, „Гълф Стар“. Е, има и по-добри компании, които бих могла да ви препоръчам…

— Кое е първото пристанище, в което спира?

— Първото… е Монтего Бей, Ямайка. След три дни. Я да видим… днес е вторник… значи пристига рано сутринта в петък. Искате ли да се качите на борда там?

— Изобщо не искам да се качвам. Просто исках да изпратя дванайсет рози на един от пасажерите.

— Знаех си, че има нещо по-особено. Съжалявам, но ние не сме куриерска служба.

— Значи душата ви не жадува за малко романтика, така ли?

— Само ако розите са за мен, скъпи.

— Много ми помогнахте. Когато някой път се озова в Помпано Бийч, ще ви се обадя. Може би ще обядваме заедно.

— Ако пращате дванайсетте рози просто на някой , може да пропуснем обяда и да започнем направо с вечерята.

— Чао, Керъл.

— Чао, мистър…

— О’Хара.

— Разбрах.

Корабната компания „Кинг Стиймшип“ разполагаше със специален служител, който приемаше съобщения за пасажерите. О’Хара се свърза с него и му каза:

— Отнася се до мистър Дж. М. Тийч. Качил се е на борда на „Гълф Стар“ в Порт Кортес, Хондурас.

— Казвайте нататък.

— Диктувам: „Дж. М… запетайка… имам допълнителна информация за плана «Мастър»… точка… Не напускайте кораба в Монтего Бей, докато не се свържа с вас… точка“. Подпишете го с… „Куил“.

O’Xapa се опита да дремне в „Лиър“-а, носещ се на юг над океана, но беше напълно буден, когато кацнаха в Сейнт Луцифер. Започваше леко да се замайва. От Япония до Бостън, после до Сейнт Луцифер, после през Форт Лодърдейл до Бахамските острови и обратно към Форт Лодърдейл — всичко това само за три дни и ето че сега, в един и трийсет през нощта, се бе върнал отново на Сейнт Люси. На летището, което нощем се затваряше, го чакаше такси. Дори митническата служба не работеше. Но какво ли би могъл някой да внесе контрабандно на Сейнт Люси, независимо дали денем или нощем?

Чу музиката на Мага, който свиреше яростна версия на „Си-джем блус“, докато изкачваше стълбището към централния вход. Голямата зала беше почти празна. Млада двойка се натискаше на една от масите, а в бара бяха останали само някои от постоянните посетители. Жоликьор беше единият и той се сбогува в мига, когато видя O’Xapa. Мага се бе изолирал от всичко, което ставаше около него, и шестте му пръста се носеха по клавишите.

— Bon soir, mon ami, радвам се да те видя! Имаме интересни новини.

Когато Магьосника го видя, набързо претупа парчето, което свиреше, затвори капака на пианото и постави табелка на него, на която пишеше: Затворено. Не си играйте с пианото. Нарушителите ще бъдат разстреляни на разсъмване. После прекоси залата с цигара в ъгъла на устните си.

— Наистина си бърз — каза той и раздруса изморения репортер в мечешка прегръдка.

O’Xapa го погледна с премрежен поглед: