Стив Берри - Легендата за Линкълн

А след това го приеха в отряд „Магелан“, където продължи да участва в опасни игри с високи залози.

Люк беше вече на трийсет години, но от загубата на баща му продължаваше да го боли. Какво казваха хората? „Истинските мъже не плачат.“ Глупости. Истинските мъже ревяха с глас, както бяха направили и той, и тримата му братя преди тринайсет години, докато гледаха как мъжът, когото боготворяха, поема последния си дъх.

Някой почука на вратата и го изтръгна от мислите му.

Люк се изправи, отвори вратата и видя Стефани Нел. Досега не си беше давал сметка, че шефката знае къде живее той.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Може ли да вляза?

Стефани пристъпи в апартамента му и Люк забеляза, че тя оглежда обстановката.

— Не е това, което очаквах — отбеляза Нел.

Люк се гордееше с уютното си жилище — повечето неща си бяха в апартамента, когато го нае, но беше добавил и други от себе си. Апартаментът излъчваше мъжественост, но не прекалено. Дървени мебели. Приглушени тонове. Много зеленина — изкуствена, но правдоподобна. Противно на това, което много хора си мислеха за него, той обичаше реда.

— Какво очакваше, стая от студентско общежитие? — попита Люк.

— Не съм сигурна. Но тук ми харесва.

— На мен също — по няколко дни в месеца, когато имам възможност да му се порадвам.

Стефани стоеше права, с ръце до тялото.

— Как се разделихте с Котън?

— Той едва не ме уби. Застреля Кърк направо през рамото ми.

— Съмнявам се, че си бил в опасност. Котън знае как да си служи с оръжие.

— Може би е така. Но нямах търпение да се отърва от този пенсионер. Има отвратителен характер.

— Този пенсионер е бил награден с всички възможни отличия, които можем да му дадем, и ги е отказал до едно.

— Бил. Точно това е ключовата дума. Той си е тръгнал. Времето му е свършило. И трябва да ти кажа, че изобщо не му хареса, когато видя как Саласар целуваше неговото момиче. Направо се побърка, макар че се опита да го прикрие. Е, не мога да го обвинявам. Иначе направих всичко, което ми каза. Раздразних го. Опитах се да предизвикам интереса му. А след това му подадох информацията за основателите на Съединените щати и Конституцията. За съжаление, той не се хвана на примамката и не остана в играта.

— Всъщност той е в Залцбург — заяви Стефани.

Люк определено се изненада.

— И ти смяташ, че това е хубаво? — попита той.

— Котън е професионалист. Ще се справи.

— Щом казваш. Според мен не е подходящ за тази работа.

— Току-що бях с чичо ти.

— И как е Дани? Мисля, че не ми се е обаждал нито веднъж, откакто татко почина.

— Разтревожен е — каза тя и помълча малко. — А аз ще бъда уволнена.

— Наистина ли? Какво си направила?

— Оказва се, че съм откраднала. Всичко е измама, организирана заради Тадеъс Роуан. Време е да научиш малко повече, така че слушай внимателно.

Стефани харесваше Люк, макар че беше доста див по душа. Завиждаше му за тази волност. Сигурно беше освобождаващо чувство да ти остава толкова много живот. Като млада тя също беше такава — твърдо решена да черпи с пълни шепи от всичко. Беше успяла да се възползва от някои възможности, други й бяха убягнали. Във всеки случай през последния час беше седяла на масата в трапезарията на вицепрезидента и беше слушала разказа на Дани Даниълс за онова, което се случваше в държавата.

Тадеъс Роуан планираше отцепване. Искаше да предизвика разпадането на съюза и да сложи край на Съединените американски щати.

При обичайни обстоятелства това нямаше да бъде прието сериозно от никого, но Роуан имаше конкретен план с конкретни цели, които — благодарение на Джеймс Мадисън, Ейбрахам Линкълн и Бригъм Йънг — бяха съвсем постижими. Стефани не можеше да разкрие на Люк всичко, което знаеше, и не го направи, но му каза достатъчно, за да може да си свърши работата.

— Заминаваш за Монпелие, за да провериш онова подземие — каза му тя. — Искам да разбера какво има там, ако изобщо има нещо.

Люк пристъпи до служебния си лаптоп, който беше получил от отряд „Магелан“, и заграка по клавиатурата. Няколко кликвания по-късно той се озова на уебсайта montpelier.org.

— Изкопано е в началото на деветнайсети век — съобщи той. — Дълбоко е седем метра, с тухлени стени. Мадисън е построил храма някъде около хиляда осемстотин и десета. Как изобщо е възможно отдолу да е останало нещо тайно? Със сигурност са го претърсили още преди години.

— Може би не е така. Аз също направих проверка. Никъде в интернет няма нито една снимка, която да показва как изглежда отвътре. Доста е необичайно, не мислиш ли? Нямаме никаква представа какво има в него.