Стив Берри - Легендата за Линкълн

Той се обърна към Касиопея.

— Какво имаше предвид, когато каза, че Малоун ще съжалява за това, което е направил?

— Аз имам някои способности, Хосепе. Мога да докарам много проблеми на този човек.

— Той работи за американското правителство.

Тя сви рамене.

— Имам достъп и там.

— Не знаех, че таиш толкова гняв в себе си.

— Всеки реагира, когато го предизвикат. А той направи точно това. Отправи предизвикателство към теб, което означава и към мен.

„Отстъпниците — обади се ангелът в главата му — трябва да бъдат смачкани от нозете ни, докато червата им не се изсипят по земята.“

Точно така.

— Толкова се радвам, че си тук с мен — каза той на Касиопея.

Двамата продължиха един до друг, докато не излязоха на Гетрайдегасе, в далечния край на която беше хотел „Голденер Хирш“. Саласар беше постигнал много, откакто се беше разделил с Касиопея преди единайсет години. Както в личен, така и в професионален план. За щастие, се беше срещнал със старейшина Роуан, който беше насърчил повторното създаване на организацията на данитите. Роуан му беше казал, че самият Чарлс Р. Сноу е благословил този ход, но както и в началото, те не биваше да са свързани пряко с никого. Работата на Саласар беше да пази Църквата — дори с цената на собствената си съдба. Трудна задача, несъмнено, но и необходима.

„Бог е пожелал така.“

Ангелът току-що беше повторил думите на Джоузеф Смит, изречени за пръв път пред едно събрание на данитите. Пророкът съзнателно не беше информиран за всички цели на групата, а само за това, че са организирани, за да защитават светиите. Още от самото начало беше имало хора, които говореха с Небесния отец — както го правеше и сега пророк Чарлс. Имаше и други хора, които управляваха Църквата и прилагаха на практика всички откровения — както го правеха старейшина Роуан и неговите единайсет събратя. А имаше и трети, които защитаваха всичко най-скъпо — като него и неговите данити.

Сега Котън Малоун застрашаваше плановете им. Този езичник беше тръгнал на война, така ли? Добре. Саласар нямаше нищо против да отвърне на удара.

Двамата с Касиопея стигнаха до хотела. Саласар се обърна към нея.

— Ще те оставя тук. Трябва да се погрижа за някои църковни дела, преди да заминем. Но ще се видим утре сутринта, на закуска.

— Добре. Приятна вечер.

Саласар се отдалечи.

— Хосепе — обади се тя.

Той се обърна към нея.

— Говорех сериозно. Този Малоун вече има двама врагове.

Малоун влезе в гробището „Свети Петър“ — християнско светилище, изградено само няколко години след Христовото разпятие. Най-старите части от него бяха пещерите, изсечени в скалата на няколко десетки метра височина, които по необичайна традиция тук се наричаха катакомби. Преди векове на това място в уединение бяха живели монасите от Ордена на свети Петър. Древната сграда на бенедиктинския манастир се издигаше и до днес — кули, килии, складови помещения, параклис и магерница, сгушени зад крепостната стена, която ограждаше както гробището, така и готическата църква „Света Маргарита“.

Мястото изглеждаше сюрреалистично, защото приличаше повече на парк, отколкото на гробище. Багрите на цветята бяха приглушени от мрака. Малоун беше идвал тук преди и винаги си спомняше за семейство Фон Трап, които бяха минали оттук по пътя си към свободата в „Звукът на музиката“, макар че филмът бе сниман в киностудия. Под бароковите порти бяха погребани много от най-богатите семейства на Залцбург. Уникалното в това място беше фактът, че гробниците не бяха притежание на отделни фамилии, а се даваха под наем. Ако семейството на починалия пропуснеше да заплати годишната вноска, тялото му щеше да бъде преместено. Малоун винаги се беше питал колко пъти се беше случвало това в действителност, защото всички гробове изглеждаха старателно поддържани и винаги бяха украсени със свещи, борови клонки и свежи цветя.

Преследвачите му бяха изостанали и безуспешно се бяха опитали да не бият на очи. А може би искаха той да разбере, че го следят. Ако наистина беше така, явно бяха аматьори. Всеки професионалист знаеше, че не бива да сигнализира за присъствието си, като издава своите намерения.

Малоун искаше и двете му ръце да останат свободни, така че остави дървената кутия до един надгробен камък, сред леха от теменужки. После забърза напред, към „Света Маргарита“. Портата на църквата беше затворена и преградена с желязна решетка. Той зави зад ъгъла и се притисна до грубата каменна стена, така че да може да наблюдава входа.