Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Вие сте отвратителен човек.

Американецът сви рамене.

— И друг път са ме обиждали.

— Ще съжалявате за всичко, което направихте току-що — отсече тя.

Малоун я погледна с любопитство.

— Заплаха ли беше това, госпожо?

— Приемете го като обещание.

Малоун се засмя, върна книгата в дървената кутия и затвори капака.

— Точно така и ще направя. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.

„Не забравяй, че на този свят за теб има много съкровища — каза ангелът на Саласар. — Не се тревожи, че си изгубил едно. Но и не оставяй врага си да си отиде безнаказано.“

Аукционната къща беше организирала коктейл след търга, на който Саласар беше възнамерявал да присъства. Вече не смяташе да го направи.

Двамата с Касиопея слязоха до долното ниво на замъка и се отправиха към влакчето. По пътя минаха през друга тераса, на която имаше ресторант, пълен с клиенти за вечеря. Саласар посочи над крепостните стени, на изток — към улиците и светлините на предградията на Залцбург с тяхната безупречна чистота.

— Там е сградата на местния клон на Църквата. Трябва да се обадя и да се уговорим да ги посетим, преди да заминем.

— Можем да го направим и утре — отговори Касиопея.

Двамата влязоха в станцията, където ги чакаше мотрисата. Вътре вече се беше настанил Котън. Както и доста други пътници. Влязоха още няколко души, после вратите се затвориха и започна стръмното спускане. Саласар не откъсна поглед от прозорците отпред. Минута по-късно пристигнаха. Всички слязоха от влакчето и излязоха на улицата.

Малоун ги изпревари и продължи бързо напред. Двамата данити на Саласар ги очакваха там, където им беше наредил по-рано.

— Мислех си да се разходим по улиците на Стария град — каза Саласар на Касиопея. — Преди да се върнем в хотела. Вечерта е прекрасна.

— С удоволствие — отговори тя.

— Само една минута, за да се разбера с моите помощници. Бях ги помолил да ни чакат тук, за да се погрижат за покупката ми. Разбира се, сега нямам такава.

Саласар я остави и се приближи до хората си. Застанал с гръб към Касиопея, той ги изгледа вторачено и допита:

— Предполагам, че сте видели Малоун?

Двамата кимнаха.

— Заловете го. Обадете ми се, когато е в ръцете ви. И вземете дървената кутия, която носи.

Вашингтон, окръг Колумбия

13:00 ч.

Люк не се беше прибирал от няколко седмици. Живееше в апартамент под наем, близо до Джорджтаун, в една тухлена сграда с бръшлян по стените, обитавана предимно от хора над седемдесетгодишна възраст. Допадаха му спокойствието и фактът, че никой от съседите му не проявяваше особено любопитство към него. Прекарваше там само по няколко дни всеки месец — между отделните назначения, през задължителните отпуски, които Стефани Нел изискваше от всички агенти на отряд „Магелан“.

Люк беше роден и отраснал в малко градче в Тенеси. Баща му и чичо му бяха доста известни — особено чичо му, който беше заемал различни политически постове, преди да го изберат за губернатор на щата, а после и за президент. Баща му беше починал, когато Люк беше на седемнайсет. Рак. Беше си заминал само осемнайсет дни след поставянето на диагнозата. Беше невероятен шок. И Люк, и тримата му братя бяха до леглото му през тези последни дни. Майка му беше понесла тежко загубата. Бяха женени отдавна. Съпругът й беше всичко за нея, а след това изведнъж беше изчезнал от живота й.

Точно затова Люк й се обаждаше всяка неделя. Никога не пропускаше. Дори когато беше на мисия.

Когато при нея беше късно вечерта, но имаше възможност да й се обади, той го правеше. Баща му винаги беше казвал, че най-умното нещо, което е свършил през целия си живот, е било да се ожени за нея.

И двамата му родители бяха набожни — последователи на Баптистката църква от южните щати — така че бяха дали на синовете си имената на евангелистите от Новия завет. Двамата му по-големи братя се казваха Матю и Марк. По-малкият му брат беше Джон. А той, като трети поред, беше получил името Люк. На апостол Лука.

Никога нямаше да забрави последния разговор с баща си.

„Ще умра по-късно днес или утре. Това е краят. Усещам го. Но трябва да ти кажа нещо. Искам да постигнеш нещо в живота си. Разбра ли? Нещо хубаво. Ти си избери. Няма значение какво е. Но каквото и да е, дай му всичко от себе си.“

Люк сякаш все още усещаше изпотената длан на баща си, когато си бяха стиснали ръцете. Знаеше точно какво беше имал предвид баща му. Училището никога не го беше интересувало. Едва получаваше нужните оценки, за да премине в по-горния клас. Очевидно не го очакваше следване в университет. Затова се беше записал в армията направо от гимназията и го бяха приели за обучение при рейнджърите. Тренировъчният лагер беше с продължителност шейсет и един дни — най-трудните в живота му. „Службата не е за слабите телом или духом“ — пишеше си го в самото ръководство на рейнджърите. Беше дори слабо казано, като се имаше предвид, че над половината от всички приети за обучение отпадаха, преди да го завършат. Но Люк беше стигнал до края и се беше сдобил с лейтенантските си пагони. От там го бяха изпращали в някои от най-горещите точки на планетата, беше раняван два пъти и беше получил множество награди. Баща му щеше да се гордее с него.