Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Как предлагаш да вляза там?

— С взлом.

— Не можем ли просто да поискаме разрешение да го видим?

Стефани поклати глава.

— Не бива да замесваме никой друг. Действаме само ние двамата. Дори в Атланта не знаят с какво се занимаваме. Влизаш, проверяваш дали Мадисън е оставил нещо и излизаш. Но в никакъв случай не се оставяш да те хванат.

— Мога да се справя.

— Знам, че можеш. Обади ми се в мига, в който приключиш.

— Откъде знаеше, че Малоун ще отиде в Залцбург?

— Той обича Касиопея. Нямаше начин да я остави да действа на сляпо, след като разбра, че Саласар е убил нашия човек. Може би дори изпитва известна ревност, което е добре за него. Така ще даде на Саласар точно това, което този нещастник заслужава.

— Саласар трябва да бъде елиминиран.

— Съгласна съм. И ние ще имаме тази възможност. Но все още е рано.

— Моят любим чичо знае ли, че ще работя по този случай?

Стефани кимна.

— Действаме с неговото одобрение.

Люк се засмя.

— Представям си. Той не би ме погледнал в очите, освен за да ми се скара.

— Предлагам ти да не се тревожиш за президента на Съединените щати. Той е такъв, какъвто е. Но освен това е главнокомандващ. И наш шеф. След като ни е наредил нещо, ще го направим.

Люк отдаде чест.

— Тъй вярно, госпожо.

Беше невъзможен — точно като Котън едно време.

— Знаеш, че не искам да обидя никого — добави той. — Но не си от семейство Даниълс, така че не знаеш онова, което знам аз.

— Не бъди толкова сигурен.

Стефани никога нямаше да му каже за премеждията, през които беше преминала заедно с Дани Даниълс. Не беше работа на този младок да знае за тях, но разбираше горчивината на Люк. Президентът можеше да бъде много суров. Стефани го беше виждала с очите си. Но беше виждала и друго — че не беше от камък. Във всеки случай, сега тя беше между чука и наковалнята. Беше казала на Люк, че в никакъв случай не бива да се оставя да го хванат, но същият съвет важеше и за нея самата.

Тя се обърна към вратата.

— Изпратила съм ти имейл с подробности за охраната в Монпелие, която не е кой знае какво. Нощта ще бъде почти безлунна, така че би трябвало да можеш да влезеш и да излезеш без затруднения.

— А ти къде отиваш?

Стефани хвана бравата.

— Не ти трябва да знаеш.

Залцбург

Малоун знаеше, че го следят. Щеше да остане разочарован, ако не го бяха направили. Нарочно беше слязъл от замъка заедно със Саласар и Касиопея и веднага беше забелязал двамата млади мъже, които очакваха шефа си. Малкото представление на Касиопея беше предназначено за Саласар — или поне така се надяваше. В интерес на истината, беше доста добро включване от нейна страна. Яростта й изглеждаше искрена и беше съвсем логично да защитава Саласар при тези обстоятелства.

Малоун закрачи спокойно по една стръмна павирана улица и излезе на площада зад катедралата, без да поглежда зад гърба си. Нощта беше студена, небето беше покрито с облаци и не се виждаха звезди. Всички магазини бяха затворени, а пред витрините бяха спуснати железни решетки. Малоун отново прерови паметта си за многобройните спомени от тези тесни улици. Повечето бяха само за пешеходци и бяха свързани помежду си с извити пътеки под гъсто застроените къщи, така че можеше да се минава напряко от една пресечка в друга. Малоун забеляза една такава пред себе си, но реши да я подмине.

Той заобиколи катедралата и излезе на площада. Беше идвал на коледния базар, който се организираше тук всяка година. Кога беше това? Преди осем години? Или девет? Оттогава животът му се беше променил изцяло. Дори не си беше представял, че ще се разведе, ще живее в Европа и ще притежава антикварна книжарница.

А да се влюби отново? Не искаше да го признава дори пред себе си.

Малоун вдигна поглед към катедралата, която му напомняше на „Свети Петър“ в Рим. Някогашният дом на архиепископа препречваше пътя му с фасадата си от XVII в. в зелено, бяло и златно. Пред катедралата се простираше Резиденцплац, откъдето се беше обадил на Стефани по-рано, а в осветения фонтан продължаваше да се плиска вода.

Трябваше му място без минувачи. И без светлина. Хрумна му една идея.

Малоун зави наляво и продължи.

Саласар се опитваше да се съсредоточи върху присъствието на Касиопея, но мислите му непрекъснато се връщаха на Котън Малоун. Наглият езичник. Малоун му напомняше за други арогантни врагове, които бяха тероризирали светиите с безнаказана отмъстителност още през 1840-те. И какво бяха направили властите? И щатът, и федералното правителство бяха останали със скръстени ръце и бяха позволили това насилие, като в крайна сметка дори се бяха включили на страната на тълпата.