Стив Берри - Легендата за Линкълн

В гробището можеше да се влезе по два начина. Той беше използвал единия вход, другият беше на няколко десетки метра от него, но от срещуположната страна — в края на павираната алея, която минаваше успоредно на скалата. Всички манастирски сгради бяха потънали в мрак, който се нарушаваше единствено от светлината на няколко голи крушки, окачени на портите.

Единият от мъжете, които го следваха, влезе през входа отдясно.

Малоун се усмихна. Разделяй и владей? Един по един? Добре.

За да привлече вниманието на мъжа, той се наведе, вдигна няколко камъчета и ги подхвърли към една от железните решетки.

Видя как сянката на мъжа реагира на шума и пое към него, като хвърли още едно камъче, за да затвърди решението му.

Данитът трябваше да мине точно покрай ъгъла на църквата, където го чакаше Малоун, невидим в мрака. Той чу стъпки, които се приближаваха.

Сянката на мъжа се отдели от стената на църквата. Той гледаше право пред себе си, към портите, и със сигурност се питаше къде беше изчезнал преследваният. Малоун се хвърли напред, обгърна врата му с ръка и стегна хвата си, за да го задуши. Продължи да стиска още няколко секунди, после го пусна, завъртя го към себе си и заби лакът нагоре в брадичката му. Двойната атака зашемети данита. Един ритник в лицето го просна на земята.

Малоун го претърси и откри пистолет. Приятелят му със сигурност не беше далече, така че Малоун заобиколи църквата и се отправи към портите покрай външната стена. Пространството пред тях беше застлано с плочи, които заглушаваха стъпките му. Малоун стигна до края и продължи по отъпканата пръст, като зави обратно към входа, през който бяха минали той самият и първият данит. Придвижваше се приведен, като се прикриваше зад надгробните камъни. Малкото гробище беше разположено на наклон, като най-високо се намираше църквата.

Вторият преследвач беше на павираната алея и се изкачваше нагоре между гробовете. Малоун се спусна да го настигне, като пристъпваше възможно най-леко.

Дванайсет метра.

Той стигна до мястото, където беше оставил дървената кутия, и се наведе да я вземе.

Шест метра. Три метра.

Малоун притисна дулото на пистолета си в тила на мъжа.

— Не мърдай, иначе ще те застрелям.

Мъжът замръзна.

— Трябва ли да се обадите на Саласар, когато ме заловите?

Мъжът не отговори. Малоун вдигна ударника.

— Ти не означаваш нищо за мен. Абсолютно нищо. Разбираш ли какво ти казвам?

— Той чака да му се обадим — отговори мъжът.

— Бавно и внимателно си извади телефона и му кажи, че сте ме заловили.

Ориндж, щата Вирджиния

16:15 ч.

Люк беше пристигнал в Монпелие точно навреме за последната туристическа обиколка. Групата беше малка, а екскурзоводката беше привлекателна млада дама, която носеше табелка с името си — Кейти — и чифт впечатляващо тесни джинси. Люк беше дошъл направо от Вашингтон със своя форд мустанг, великолепно реставриран оригинален модел от 1967 г., който си беше купил за подарък, докато беше в армията. Колата беше сребриста с черни ивици — без нито една драскотина — и Люк я държеше в гараж близо до сградата, в която беше апартаментът му. Не притежаваше много неща, но колата му заемаше специално място сред тях.

Беше останал разтревожен от мрачното настроение на Стефани. Тя сякаш не се интересуваше от нищо друго освен от онова, което ги чакаше в дома на Джеймс Мадисън — ако там изобщо ги чакаше нещо. Люк не беше специалист по история. Бог му беше свидетел, че едва беше успял да завърши гимназия, което не означаваше, че не знае колко струва информацията.

Беше успял да проучи нещата в интернет.

Мадисън бе роден и израснал в окръг Мадисън. Дядо му бил първият заселник на мястото, където сега се намираше Монпелие. Пристигнал още през 1723 г. Самата къща беше построена от бащата на Мадисън през 1760 г., но след като наследил имота, Мадисън направил значителни преустройства. Самият той бил запален федералист, твърдо убеден в ползата от силна централна власт, и един от създателите на американската Конституция. Както и участник в първия Конгрес, автор на Декларацията за правата, основател на Демократическата партия, държавен секретар в продължение на осем години и президент в продължение на два мандата.

— Господин Мадисън се оттеглил тук през хиляда осемстотин и седемнайсета година, след края на втория си президентски мандат — обясни Кейти на групата. — Двамата със съпругата му Доли живели в тази къща до смъртта му през хиляда осемстотин трийсет и шеста. След това Доли продала както къщата, така и почти цялото им имущество. През хиляда деветстотин осемдесет и четвърта имението е придобито от Националния фонд за опазване на историческото наследство.