Стив Берри - Легендата за Линкълн

Неговият човек му беше казал, че са заловили Малоун недалече от входа към катакомбите. Тук мракът беше почти абсолютен, наоколо нямаше никой. Тишината се нарушаваше единствено от шумоленето на някое стреснато животинче. Високо над главите им, по фасадата на замъка все още горяха светлини — коктейлът след търга със сигурност продължаваше.

— Ето тук, господине.

Саласар се обърна към сенките, откъдето се беше разнесъл гласът.

На върха на един малък наклон стояха двама души, един зад друг. Главата и ръцете на мъжа отпред бяха отпуснати.

Саласар се приближи. Мъжът, който беше отпред, изведнъж се свлече на земята. В лицето на Саласар бе насочен пистолет и непознат глас изрече:

— Време е ние двамата да си поговорим.

Не беше непознат. Беше гласът на Малоун.

Страхът разтърси Саласар, но той бързо се овладя.

— Може би си прав.

Малоун му направи знак с пистолета.

— Тук вътре.

Саласар видя, че желязната решетка, която преграждаше входа към пещерите над тях, беше отворена.

— Мислех, че нощем се заключват — отбеляза той.

— Заключват се. Нагоре по стълбите. Ще говорим там.

Касиопея видя Хосепе Саласар да се появява в края на пътеката, после да се обръща и да изчезва някъде вдясно. Не беше сигурна точно къде се намира, защото слабо познаваше Залцбург, но явно беше влязла в гробището на църквата „Свети Петър“. Позицията й беше твърде открита и тя се постара да се възползва от надгробните паметници като прикритие. Беше чула гласове там някъде, вдясно. За съжаление, не беше успяла да чуе какво точно казват.

Когато стигна до върха, тя се поколеба и се скри зад един храст. Погледна надясно, но не видя нищо. Наляво, на около двайсет метра от себе си, различи черен силует. Човек, който несигурно се изправяше на крака. Тя се втурна към него и видя, че е един от двамата данити, които бяха чакали Хосепе след търга.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той кимна.

— Удариха ме по главата.

Касиопея знаеше точно кой го е направил.

— Къде е сеньор Саласар? — попита той.

— Насам.

Тя го поведе към мястото, където беше изчезнал Хосепе. Порталът бе затворен с желязна решетка. Пред него лежеше още един мъж.

Двамата му помогнаха да се изправи. Той също беше зашеметен от удар по главата. Щяха да се оправят.

Касиопея пристъпи към портала и видя, че дървеното резе е изритано встрани. А това означаваше, че Котън е заловил Хосепе.

Тя им направи знак да пазят тишина и ги отведе настрани.

— Някой от вас има ли оръжие? — прошепна тя.

Вторият мъж поклати глава и отговори, че неговият нападател най-вероятно е взел пистолета му. Първият, когото беше срещнала, извади пистолет. Котън сигурно беше бързал много, за да не го претърси.

Касиопея взе пистолета.

— Останете тук.

— Наш дълг е да пазим сеньор Саласар.

— Вие знаете коя съм.

Мълчанието им потвърди, че наистина я познаваха.

— Правете това, което ви казвам. Останете тук.

— Не бива точно вие да влизате там.

Касиопея беше благодарна на тъмнината, която скриваше разтревоженото й лице. Във всеки друг случай мъжът щеше да бъде напълно прав.

— За съжаление — отговори тя, — аз съм единствената, която може да влезе.

Малоун последва Саласар нагоре по стълбите, изсечени в скалата — гладки и вдлъбнати от вековете, през които по тях се бяха изкачвали човешки крака. Стълбището ги отведе в една малка зала. Ниският таван и неравните стени свидетелстваха, че преди е била пещера. Малоун намери ключа и запали една редица от електрически крушки с формата на свещи. Около тях се разнесе топло сияние и освети шест арковидни ниши, подредени в стената срещу входа. Малоун знаеше какво представляват — места за свещениците, на които да седят по време на литургията. Това беше параклисът на света Гертруда, осветен през XII в. и все още използван за църковни служби. В центъра му се издигаше готическа колона, а отляво на нея се виждаше олтар с глинени съдове, които приличаха на артефакт от истински подземни катакомби. Олтарът беше украсен с изображения на котва, разпятие и пламък, които представляваха божествените добродетели на надеждата, вярата и любовта. Пред олтара бяха подредени пет дъбови пейки.

— Насам — нареди Малоун на Саласар и махна с пистолета към пейките.

Малоун се настани между Саласар и изхода. Светлината на електрическите свещи едва разпръскваше мрака с бледото си жълто сияние, което потрепваше като пламък от истинска свещ на вятъра. Малоун сложи дървената кутия на олтара.