Стив Берри - Легендата за Линкълн

Обикновено не отправяше заплахи, които да не може да подкрепи с действия. Но този път беше различно. Президентът на Съединените щати беше поискал от него да притисне Саласар. Случилото се току-що със сигурност отговаряше на това определение.

Четирите сенки изчезнаха в нощта.

Той обичаше едната от тях. И сега какво? Проклет да беше, ако знаеше.

Касиопея влезе в хотел „Голденер Хирш“, след като беше върнала пистолета на младия мъж. Беше разбрала, че двамата са отседнали на третия етаж, през една стая от Хосепе. Самата тя беше на етажа под тях, в просторен апартамент. Хосепе предаде книгата на помощниците си и се раздели с тях, за да я изпрати до вратата. Тя извади ключа си. Той нежно я улови за ръката и я придърпа към себе си.

— Искам да знаеш, че не съм направил нищо лошо на никого. Всичко е само злостна лъжа.

— Знам, Хосепе. Ти не би направил такова нещо.

— Наистина ли вярваше в онова, което каза? За нашата религия и за обидата срещу нас ?

— Напълно.

Вече й беше твърде лесно да лъже.

— Защо ме проследи?

— Притежавам някои умения, които могат да ти бъдат от полза, Хосепе.

— Напълно се убедих.

— Участвала съм в няколко разследвания на най-високо равнище. Мога да се справям добре в… трудни ситуации.

— Видях и това.

— Важното е, че сега книгата е тук и той не спечели. Независимо какво друго има между теб и Малоун, аз ще ти помогна, ако имаш нужда. Можеш да бъдеш сигурен.

Саласар я погледна преценяващо. Касиопея едва ли не чуваше как той изброява наум възможните причини да не й се довери.

— Може да се наложи да се възползвам от помощта ти — рече накрая той.

— В такъв случай я имаш — отговори тя.

— Ще го обсъдим утре — нежно я целуна той. — Лека нощ.

Саласар се отдалечи към третия етаж. Касиопея чуваше стъпките му.

Котън й беше отправил още едно послание с обвинението си. И тя го беше разбрала съвсем ясно.

Вече изобщо не можеше има някакви съмнения. Хосепе Саласар не беше същият човек, когото някога бе познавала.

Вашингтон, окръг Колумбия

17:20 ч.

Дани Даниълс беше дал адреса на Стефани. После й беше обяснил как изненадващата финансова ревизия, извършена от Министерството на правосъдието, беше открила липсата на 500 хиляди долара от специалната сметка на отряд „Магелан“. Беше поискано съдействие от министъра, но не му бяха обяснили защо — бяха му казали единствено, че е необходимо позицията на Стефани да бъде поставена под заплаха. Тя беше убедена, че той най-вероятно няма да има нищо против, защото двамата се бяха сблъсквали в миналото. Вчера вечерта, след като Едуин се беше върнал във Вашингтон, беше пусната да изтече и съответната информация за подозренията на Белия дом към нея, която бързо да стигне до сенатор Тадеъс Роуан.

— Мразя този тип с цялата му праведност — отсече президентът. — А аз не казвам това за много хора.

— Не знаех, че двамата с Роуан сте врагове.

— И никой никога няма да разбере. Когато събирам отряд за разстрел, не се подреждаме в кръг.

Стефани се усмихна. Президентът най-сетне се беше пошегувал. Вече беше започнала да се притеснява за него.

— Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Храня дълбоко уважение към мормонската религия. Чарлс Сноу винаги е бил честен и прям с мен. Но във всяка религия има фанатици и откачалки. За наше съжаление, един от техните е председател на Бюджетната комисия в Сената.

Стефани беше оставила президента да седи сам на масата в трапезарията. Едуин я беше придружил до „Мандарин Ориентал“ — хотела, в който отсядаше винаги когато беше във Вашингтон. Стефани се беше освежила, беше се обадила в Атланта и беше говорила по телефона с Касиопея Вит, за да разбере какво е станало на търга в Залцбург.

— Ти си знаела, че Котън ще дойде тук — каза Касиопея. — И не ми каза нищо.

— Само го подозирах. И, да, реших да запазя своите опасения за себе си.

— Би трябвало веднага да се откажа.

— Но няма да го направиш.

— Котън каза, че твоят агент е мъртъв. И обвини Хосепе за убийството му.

— Котън казва истината. И за двете.

— Трябва да получа доказателство.

— Направи го. И докато се занимаваш с това, използвай случая да се стегнеш малко.

— Аз не съм от твоите хора, Стефани. Не приемам заповеди от теб.

— В такъв случай излез от играта. Веднага.

— Дори аз да си тръгна, Котън ще остане тук.

— Точно така. И ще се справим със Саласар по нашия начин.

Таксито я остави на тротоара. Стефани отново беше в Джорджтаун, недалече от кръстовището на Уисконсин авеню и Ем стрийт. Преди триста години тук била най-вътрешната точка по устието на река Потомак, до която можели да достигнат океанските кораби, така че мястото се превърнало в търговско пристанище. Сега беше модерно предградие на столицата — дом на елитни модни магазини, открити барове и прочути ресторанти. Паркове и зелени площи служеха за буфер между луксозния район и центъра на Вашингтон. Къщите в Джорджтаун бяха сред най-скъпите в града. Прекрасният дом, в който живееше Роуан, беше на тиха улица с колониална и викторианска архитектура. Къщата беше от бели тухли, на два етажа, в сянката на надвисналите корони на няколко дъбови дървета. Покрай алеята, застлана с тухли, имаше цветни лехи; цветя имаше и в саксиите, подредени по края на верандата. Стефани се качи по дървените стъпала към верандата и натисна звънеца. Даниълс й беше казал, че сенаторът ще се върне от Юта към четири и половина.