Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Не ми изглеждаше важно за нас. Моите родители бяха мормони, родена съм в такова семейство. След като починаха, изоставих религията. И Хосепе.

Малоун отново се запита каква част от всичко казано в катакомбите беше чула Касиопея.

— Колко време стоя пред параклиса?

Погледът й беше все така студен.

— Не много.

— Значи не си го чула, когато си призна, че е убил нашия агент?

— Не, не съм. Това е лъжа. Стефани ми каза същото.

Думите й го накараха да си спомни как беше целунала Саласар.

— Защо веднага решаваш, че не е вярно?

— Защото ти ревнуваш. Видях го още в ресторанта.

— Аз не съм дете, Касиопея. Участвам в мисия. Върша си работата. Събуди се и си свърши своята.

— Върви по дяволите — извика тя.

Малоун усети гнева, който се надигаше в него.

— Нали си даваш сметка, че Саласар разполага с фанатици, които вършат мръсната му работа? Данити. Точно такива бяха онези двамата от гробището.

— Котън, трябва да ме оставиш да приключа с миналото. Сама.

— Кажи го на Стефани.

— Това, което направи тази вечер, беше глупаво. Имаш късмет, че успях да го обърна в моя полза. Успях да извлека нещо от ситуацията. Хосепе вече започва да ми вярва.

Малоун започваше истински да се ядосва.

— Твоят Хосепе е убиец.

Очите й проблеснаха.

— И какви доказателства имаш?

— Видях трупа — заяви Малоун.

Думите му сякаш й направиха впечатление, но тя все пак настоя:

— Трябва да разбера какво точно става. По моя начин.

— Аз бях там — каза той. — Снощи. Тази целувка не беше престорена.

Касиопея определено беше изненадана.

— Стефани не ти е казала, нали?

— Не знаеш какво си видял. Дори аз не знам какво беше.

— Точно това исках да кажа — каза той.

Малоун беше изминал дълъг път с тази жена. От врагове до любовници. Бяха преживели много и между тях се беше образувала връзка, основана на взаимно доверие — или поне така си бе мислил досега. Точно в момента тя му се струваше на другия край на света. Беше му абсолютно непозната.

И усещането никак не му харесваше.

— Виж, ти вече свърши страхотна работа. Защо не излезеш от играта и не ме оставиш да я довърша?

— Мога да се справя и сама. Без теб.

Малоун се овладя и реши да рискува с още един опит да я вразуми.

— Този твой стар приятел е замесен в нещо толкова голямо, че засяга лично президента на Съединените щати. Един агент вече е мъртъв, независимо дали искаш да го повярваш, или не. Трима от неговите хора също са мъртви. Аз ги убих. Трябва да си дадеш сметка къде се намираш, Касиопея.

Малоун помълча и добави:

— Или да излезеш от играта.

— Можеш да бъдеш истински задник, когато поискаш.

— Не го правя нарочно.

— Прибирай се вкъщи.

Касиопея се обърна и тръгна към изхода. Малоун не помръдна от мястото си. Тя нито веднъж не беше показала привързаност към него. Усмивка. Радост, че го вижда. Нищо. Беше безизразна като камък. Той съжали, че я беше притиснал. Но някой трябваше да го направи.

Тя спря до вратата.

Малоун не искаше да я остави да си тръгне.

— Щеше ли да стреляш по мен? — попита той.

Въпросът му несъмнено беше реторичен — беше го задал повече с надежда, отколкото с очакването да получи отговор.

Касиопея го погледна втренчено. В пространството между тях се възцари несигурността. Очите й бяха твърди и блестящи като гранит, а лицето й беше смъртна маска, която не изразяваше никаква емоция. После тя се обърна и си тръгна.

Саласар беше коленичил на дървения под в апартамента си. Болката в коленете му напомняше за премеждията, понесени от първопроходците по пътя им на запад, за бягството им от техните преследвачи, за търсенето на сигурност и свобода в долината на Голямото солено езеро. Беше важно светиите никога да не забравят за тази саможертва. Те дължаха съществуването си единствено на мъките на всички онези смели мъже и жени, хиляди от които бяха загинали по пътя.

„Ние не отговаряме пред социалните, религиозни и етични нрави на нашите съседи“, каза му ангелът.

Привидението се носеше в отсрещния край на помещението, обгърнато от блестящ ореол. Пратеникът се беше появил, докато Саласар се молеше преди сън, разтревожен от вероятността Малоун да е бил прав. Измъчваше го съмнението, че кражбата на книгата от Касиопея и фактът, че той я беше задържал за себе си, може би представляваха грях.

„Знай, Хосепе, че това е истината. Един благородник имал земя и врагът дошъл нощем, съборил оградата му, повалил маслиновите му дръвчета и съсипал работите му. Слугите му избягали, обзети от страх. И господарят на лозето им рекъл: «Идете и се сберете и вземете цялата мощ на дома ми, моите войници, моите млади мъже, и веднага идете да ми върнете лозето, защото то е мое. Съборете кулата им и прогонете пазачите им. И колкото и да се съберат против вас, отмъстете на враговете ми, за да се върна в дома си и да вляза обратно във власт на земята си».“