Стив Берри - Легендата за Линкълн

Хосепе изслуша притчата и вникна в смисъла й.

„Сторено е туй, що е било необходимо. Само със сила ще си върнем свещената земя. Затова Небесният отец е дал на своя народ мъж, който да ги води, тъй както Моисей е повел децата на Израел. Защото вие сте децата на Израел и сте от рода Авраамов и ще бъдете спасени от оковите със силата на протегната ръка.“

— Моите хора са събрани и са готови за бой.

„Всяка победа и слава се дължат на усърдие, вяра и молитва.“

Затова той увеличи усърдието на молитвите си, а после се обърна към ангела.

— Аз позволих на гнева си да ме завладее пред Малоун. Той ме подразни със смъртта на хората ми и в стремежа си да му отговоря подобаващо аз му казах повече, отколкото трябваше.

„Недей да тъжиш. Той ще потъне в мрака, докато ти се радваш на вечната светлина. Книгата вече е наша. Езичникът нямаше право да я притежава. Той го стори единствено за да ти навреди.“

Трябваше да въздаде изкупление на Малоун, но появата на Касиопея възпрепятства това. Саласар продължаваше да се пита дали тя беше чула всичко, за което разговаряха двамата с Малоун?

„Това няма значение — каза ангелът. — Тя е от Цион и нейната цел е твоята цел. Ако е била отблъсната от онова, което се е налагало да се направи, нямаше да се намеси.“

Това звучеше логично.

„Тя е твой съюзник. Дръж се подобаващо с нея.“

Саласар се вторачи във видението и за пръв път му зададе въпроса, за който досега нямаше кураж:

— Ти Морони ли си?

Ако не беше Морони, нищо нямаше да съществува. Той беше живял на земята около 400 г. след Христа и беше станал пророк, записал историята на своя народ на златни плочи. Векове по-късно се беше явил на Джоузеф Смит и го беше отвел до мястото, където бяха положени златните плочи. С божественото вдъхновение на Небесния отец и с помощта на Морони пророк Джоузеф беше превел написаното на плочите и го беше публикувал като „Книгата на Мормон“.

„Аз не съм Морони“, отвърна ангелът.

Саласар остана шокиран. Винаги беше предполагал, че е така.

— Тогава кой си ти? — попита той.

„Питал ли си се някога какво е името ти?“

Странен въпрос.

— Името ми е Хосепе Саласар — каза той.

„Собственото ти име е с дълга традиция на иврит. Фамилията ти идва от баското наследство на баща ти.“

Саласар знаеше това — фамилията му дължеше произхода си на един средновековен град в Кастилия, където благородните предци на баща му бяха приели името на града като свое.

„Името ти е Хосепе. Джоузеф на английски. Джоузеф Саласар. Точно като името на пророка, Джоузеф Смит, с когото имате едни и същи инициали. Дж. С.“

Саласар отдавна беше забелязал това съвпадение, но не се беше замислял много за него. Баща му съзнателно беше избрал първото му име в чест на пророка.

„Аз съм Джоузеф Смит“, каза ангелът.

Саласар не знаеше какво да отговори.

„Дойдох, за да те водя в предстоящата битка. Двамата заедно ще върнем свободата, която принадлежи на Цион. Знай това, Хосепе. Небесният отец е обещал, че преди да отмине това поколение, ние ще победим езичниците и ще изпълним всичките Му обещания. Това ще се случи наистина. Старейшина Роуан скоро ще поведе Църквата и ти ще застанеш от дясната му страна.“

Саласар се усещаше толкова недостоен. Очите му се напълниха със сълзи. Той се опита да се овладее, но после се предаде на желанието да се разплаче и да даде воля на емоциите си. Наведе се и простря ръце на пода.

„Плачи, Хосепе. Плачи за всички, които са загинали за нашата кауза, включително и за мен самия.“

Той вдигна очи към привидението.

Смит бил на трийсет и осем години в онзи ден през юни 1844 г., когато го задържали в щата Илинойс по изфабрикувани обвинения. Тълпата ги нападнала и Джоузеф бил застрелян на място заедно с брат си Хайръм.

„Аз отидох като агнец на заколение, но бях спокоен като лятно утро. Съвестта ми беше чиста от грехове срещу Бог и срещу хората. Те отнеха живота ми, но аз загинах като невинен човек. И оттогава за мен се казва, че съм убит хладнокръвно.“

Действително се казваше така и това беше самата истина. Но в очите, които гледаха надолу към него, за пръв път гореше власт.

„Кръвта ми вика от земята за отмъщение.“

И Саласар знаеше точно какво да отговори.

— Ще го получиш — каза той.

Монпелие, щата Вирджиния

Петък, 10 октомври, 1:00 ч.

Люк се беше върнал в Монпелие. Вечерята му с Кейти беше продължила три часа. Тя го беше завела в едно уютно заведение до шосето на север от града, където си бяха поръчали бира и пържено пиле, впрочем съвсем не лошо. Беше готина мацка и Люк съжаляваше, че не може да остане с нея през цялата нощ. Момичето явно харесваше военни. Всеки беше отишъл до заведението със собствената си кола и тя се беше прибрала сама, а той се беше отправил обратно към имението. Е, поне телефонният й номер и адресът на електронната й поща бяха в джоба му.