Стив Берри - Легендата за Линкълн

Вратата й отвори самият Роуан.

Беше от онези мъже, чийто ръст и впечатляващо физическо присъствие само се допълват от съвършената военна стойка. С гъстата си бяла коса и обветреното лице приличаше на застаряващ спортист. Очите му бяха като късчета въглен и излъчваха осезаема враждебност. Присъствието й тук представляваше сериозно нарушение на протокола — незачитане на неписаното правило, че домът на всеки човек е негова свещена крепост.

— Трябва да говоря с теб — каза тя.

— Това е съвсем неприемливо. Обади се в канцеларията ми. Нека да ти определят час за среща, на която да присъства и адвокат от Министерството на правосъдието. Това е единственият начин да проведем разговор.

Роуан понечи да затвори вратата.

— В такъв случай никога няма да видиш това, което търсиш.

Той спря, преди да я затвори напълно.

— За какво говориш? — попита хладно той.

— За онова, което Мери Тод Линкълн е написала на Юлисис Грант.

Стефани одобрително огледа двата изящни стола и канапето със златиста тапицерия, фиксирана с месингови капси. По дървените маси като на пиедестал бяха подредени семейни фотографии. Две кристални лампи с големи пискюли на абажурите излъчваха мека светлина. Когато влезе в салона, сякаш пристъпи обратно в XIX в. Спомни си къщата на баба си, където едно време можеха да се видят много от същите неща.

— Слушам те — каза Роуан.

Беше седнал на стола срещу нея, с идеално изпънат гръб.

— Не мога да отговоря на твоята призовка. И не само по очевидната причина, че е формулирана твърде общо.

— Защо спомена госпожа Линкълн?

— Знам за твоите усилия да получиш достъп до тайните архиви. Аз съм в играта отдавна, сенаторе. Точно като теб. Призовката ти е изпратена, за да привлече вниманието ми. Вече си се опитал да притиснеш, да стреснеш и да заплашиш някои от колегите ми в други разузнавателни агенции и не си стигнал доникъде. Затова си решил да се пробваш с мен и си сметнал, че с внимателно приложен юридически натиск ще успееш. Но аз имам един проблем, за който не знаеш.

— Вече ми казаха. Началникът на канцеларията ми съобщи, че си под лупата на Белия дом.

— Меко казано. А твоята призовка сякаш ме осветява с прожектор.

— Какво си направила?

Стефани се засмя.

— Рано е за това. Никакви признания, докато не сключим сделка.

— И защо да ти вярвам?

Тя бръкна в джоба на сакото си и извади копието на оригиналното писмо на Мери Тод заедно с напечатаната версия. Роуан ги взе и се зачете. Макар че се опитваше да се владее, Стефани ясно виждаше вълнението му.

— Част от нещата, които търсиш, нали? — попита го тя.

Роуан сви рамене, все едно отговорът на въпроса й беше очевиден.

— Явно знаеш доста за моите интереси.

— Аз съм в разузнаването. Това ми е работата. Но ти жестоко ме прецака.

— Как така?

— Нека просто да кажем, че имам един счетоводен проблем. Проблем, който бях в състояние да реша тихомълком, преди да се появиш ти. Сега Белият дом ми задава въпроси, на които не искам да отговарям.

Роуан изглеждаше изненадан.

— Никога не бих предположил, че крадеш.

— Тогава да го кажем по друг начин — аз съм държавен служител с неадекватно заплащане, който иска да се порадва на живота след пенсионирането си. Когато си замине настоящата администрация, аз също си заминавам. Идеален момент за мен да изляза от играта. Просто имам нужда от още няколко месеца, през които да не привличам излишно внимание.

— Съжалявам, че съм попречил на плановете ти.

— Може и да не е толкова лошо — каза Стефани равнодушно. — Има и нещо друго, което според мен ще искаш да видиш. Подозирам, че дори не знаеш за съществуването му.

Тя извади копията от оригиналната бележка на Мадисън и напечатаната версия. Роуан ги прочете.

— Права си. Не знаех за съществуването им.

Стефани хвърли поглед на часовника си.

— А до утре сутринта ще имам и онова, което Мадисън е скрил в летния си кабинет.

Роуан изглеждаше впечатлен.

— И искаш да го използваш, за да сключим сделка?

Тя сви рамене.

— Аз имам това, което искаш ти, а ти имаш онова, което искам аз.

Стомахът й се свиваше. Беше отвратително дори само да произнесе тези думи, но й ставаше още по-неприятно, когато погледнеше човека срещу себе си. Пред обществото той беше символ на консерватизма. Никакви съмнения. Директно и по същество. Нула скандали. Но ето че Роуан нямаше никакъв проблем да си затвори очите за корумпиран държавен служител, за да получи онова, което иска. И още по-лошо — той явно беше повярвал на нейната история, което означаваше, че има крайно ниско мнение за нея.