Стив Берри - Легендата за Линкълн

Лъчът на фенерчето му улови нещо. Той го завъртя обратно и се взря в тухлената стена. Надписът беше едва забележим. Но го имаше.

Люк пристъпи по-близо и вдигна очи в полумрака.

— Това са цифри, мамка му — прошепна той на себе си.

XIII.

Люк се зае внимателно да оглежда стените с фенерчето си.

Появиха се още латински букви, издълбани в тухлите.

XIX. LXX. LIX. XCIX.

Люк не беше учил латински. Но със сигурност можеше да различи римските цифри. Беше ги научил покрай финалите на първенството по американски футбол. Така и не беше разбрал защо Националната футболна асоциация изписваше поредните номера на финалите с римски цифри. Може би за по-престижно?

Люк продължи да се оглежда и забеляза, че символите се повтаряха. Бързо преброи пет комбинации LXX по стените наоколо. И осем пъти XV. Спомни си това, което му беше показала Стефани от бележката на Мадисън. На дъното й беше надраскано IV. Той отново завъртя лъча на фенерчето по цилиндричните стени около себе си.

И го откри.

IV.

Беше почти до тавана, на около два метра от отвора.

Люк реши да провери дали догадката му беше вярна. Отново огледа всичко, но не видя нито едно друго IV.

Това му стигаше.

За да продължи проучването, щеше да има нужда от лоста. Но той беше останал горе, на бетонната плоча. Люк изключи фенерчето, хвана се за въжето и се зае да се изкачва по него. Когато стигна горе, се издърпа през отвора и вече се канеше да вземе лоста, когато нещо друго привлече вниманието му.

В далечината, от другата страна на имението ритмично проблясваха сини светлини. Чуваше се вой на сирени. Люк се огледа и видя сини светлини на още две места в мрака. И трите се приближаваха право към него.

— О, по дяволите — прошепна той на себе си. — Това май не е на добре.

Вашингтон, окръг Колумбия

1:40 ч.

Роуан слезе от таксито. От другата страна на булеварда беше ярко осветената бяла фасада на Капитолия. Много пъти му се беше случвало да работи по цяла нощ, когато имаше заседание на Конгреса, особено преди години, по време на първите му два мандата. Вече не се случваше толкова често — макар че понякога възникваше някой особено важен въпрос, при който се изискваше демонстрация на работата на националния законодателен орган, който никога не спи.

Това беше всичко. Демонстрация. Нищо повече.

Истинската работа никога не се вършеше в голямата зала. Мястото й беше в затворените кабинети, на масата в ресторанта или по време на разходка по панорамния булевард на Вашингтон. Федералното правителство страдаше от фатални недостатъци — и това не беше от вчера. То вече не беше в състояние да свърши нищо конструктивно. Беше развило фантастично умението да изсмуква силите както на хората, така и на щатите. Не можеше да направи почти нищо, за да реши някой проблем, но отказваше да разреши на всички останали да го сторят. В ума на Роуан продължаваше да се върти онова, което бе прочел вчера сутринта в петицията за отцепване на Тексас. „При положение че щатът Тексас поддържа балансиран бюджет и представлява петнайсетата по големина икономика в света, са налице практически основания за оттеглянето на Тексас от Съединените щати, за да се съхрани жизненият стандарт на жителите му и да се защитят техните права и свободи в съответствие с изначалните идеи и убеждения на основателите на нашата държава, които вече не се отразяват от федералното правителство.“

Идеална формулировка.

Роуан не можеше да си спомни за конкретния момент, в който беше станал отцепник, но беше напълно убеден в правотата на позицията си. „Винаги когато една форма на управление стане разрушителна, право на човеците е да я променят или да я забранят и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие.“ Томас Джеферсън и останалите петдесет и един патриоти, които бяха подписали Декларацията за независимост, си оставаха прави. Интересно как за тези хора се приемаше, че са притежавали естественото и неотменимо право да вдигнат оръжие срещу потисничеството на Англия. А когато техните наследници се опитаха да направят същото срещу Съединените американски щати, щяха да се намерят безброй федерални закони, които да противостоят на всяко тяхно действие. Кога се беше случило така, че самите американци бяха загубили тези естествени и неотменими права?

Роуан знаеше точно кога. През 1861 г. При Ейбрахам Линкълн.