Стив Берри - Легендата за Линкълн

„Не бива да пазиш собственото си имущество, а да го дадеш свободно за отпечатването. Тъй е било речено на старейшина Харис — каза ангелът в главата му. — С неговата саможертва е започнало всичко.“

Единайсет дни след излизането на книгата вярващите се събрали във Файет, щата Ню Йорк, и официално поставили основите на организацията, която осем години по-късно щеше да получи названието Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

„Това е твоят миг, Хосепе. Пророците те гледат. Ти си техният данит — онзи, който знае що е заложено на карта.“

Саласар беше дошъл, за да се сдобие със съкровището. И не само с него.

Защото той желаеше и книгата, и Касиопея. Колкото по-дълго време прекарваше с нея, толкова повече я искаше.

Не можеше да го отрече. А и не искаше.

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани не бързаше със закуската, която бяха сервирали на масата на президента. Не беше особено гладна, но храната й даваше време да помисли. Занимаваше се с това твърде отдавна, за да не познава правилата. Някои от игрите, в които беше принудена да участва, бяха глупави. Други бяха безсмислени. Трети бяха досадни. Но понякога се случваше нещо, което можеше да има съдбоносно значение.

— Двамата с Едуин работим по това вече повече от година — каза Даниълс. — Само двамата, с малко помощ от тайните служби. Но ситуацията ескалира. Когато Роуан се зае с теб, вече знаехме със сигурност какво иска.

Тя остави вилицата си.

— Не ти ли харесват яйцата?

— Всъщност мразя яйца.

— Не е толкова зле, Стефани.

— Не е толкова зле за теб, защото не те очаква разследване от Конгреса — за което очевидно си знаел, че ще се случи.

Даниълс поклати глава.

— Само се надявах, че ще се случи, но не го знаех със сигурност.

— Надявал си се, така ли?

Той бутна чинията си настрани.

— Всъщност и аз не съм чак такъв фен на яйцата.

— Тогава защо ги ядем?

Даниълс сви рамене.

— Не знам. Просто им казах да приготвят някаква храна. Не ми е лесно.

— И защо сме тук, а не в твоя кабинет?

— Там има твърде много очи и уши.

Беше странен отговор, но Стефани реши да не настоява.

— Нали си даваш сметка, че Мери Тод най-вероятно е страдала от биполярно разстройство? — попита Даниълс.

— Тази жена има толкова тежка съдба. Изгубила е почти всичко скъпо на сърцето си. Невероятно е, че все пак не е полудяла съвсем.

— Според Робърт, сина, който е останал жив, се е случило точно това. Той я е вкарал в лудница.

— Но тя е успяла да си издейства съдебно разрешение да излезе от там.

— Точно така. И скоро след това е изпратила писмо на Юлисис Грант. Защо го е направила според теб?

— Очевидно не е била толкова луда, колкото се опитва да я изкара историята. Грант не само е запазил писмото от нея, но го е засекретил. След хиляда осемстотин седемдесет и шеста година има много президенти. Защо ти си първият, който се занимава с него?

— Не съм първият.

Стефани беше обзета от любопитство.

— Има данни, че и двамата Рузвелт са се занимавали с този въпрос, както и Никсън.

— Защо ли не съм изненадана?

Даниълс се засмя.

— И аз си помислих същото. В кабинета на Никсън имало двама мормони. Харесвали му Църквата им и техният начин на мислене. Ухажвал ги през шейсета, както и през шейсет и осма и седемдесет и втора. През юли седемдесета година посетил Солт Лейк Сити и се срещнал с пророка и дванайсетте апостоли. Неофициална среща зад затворени врати, която продължила трийсет минути. Малко необичайно за американски президент, не мислиш ли?

— Защо го направил?

— Предполагам, че старият хитрец е искал да разбере дали това, което е написала Мери Тод Линкълн, действително отговаря на истината. И дали мормоните все още пазят онова, което им е дал Линкълн.

— И какво е научил Никсън?

— Никога няма да разберем. Всички, които са присъствали на тази среща, с изключение на един човек, вече не са между живите.

— Явно трябва да поговориш с този човек.

— Точно това смятам да направя — каза Даниълс и посочи бележката на Мадисън. — Слава богу, че я открихме — иначе дори нямаше да ни хрумне да започнем да го издирваме.

Погледът на Стефани се спря на портрета на Джон Адамс, първия вицепрезидент на Съединените щати.

— Говори по същество, Дани.

Фактът, че използва личното му име, ясно говореше колко му беше ядосана.

— Харесва ми, когато изричаш името ми.

— Харесва ми, когато си честен с мен — отговори тя и помълча малко. — Което между другото се случва твърде рядко.