Стив Берри - Легендата за Линкълн

Дали беше данит?

Касиопея ги наблюдаваше през прозореца, като отпиваше от водата си и се преструваше, че не се интересува от тях. Котън се беше появил с нарочната цел да извести за присъствието си както Хосепе, така и нея самата. В това нямаше никакво съмнение, но той искаше тя да разбере и за убития агент. Дали беше възможно Хосепе наистина да е замесен?

— Харесва ли ти храната? — попита той, когато се върна на масата.

— Много е вкусно.

— Главният готвач на хотела е легендарен. Обичам да идвам тук, когато съм в града.

— Често ли идваш?

— В Залцбург има дейно стъбло, основано през деветдесет и седма, което вече наброява повече от хиляда членове. Няколко пъти съм ги посещавал като част от задълженията ми в Европа.

— Църквата наистина е станала световна.

Саласар кимна.

— Над четиринайсет милиона членове. И повече от половината живеят извън Съединените щати.

Касиопея се опитваше да го успокои и да му помогне да забрави за прекъсването. Но виждаше, че Саласар все още е разтревожен.

— Онова, за което спомена Малоун — каза тя. — Че те разследва правителството на САЩ. Има ли нещо вярно?

— Носят се такива слухове. Казаха ми, че има нещо общо с Църквата и някаква вендета на правителството срещу нас. Но не знам нищо със сигурност.

— А обвинението, че си убиец?

— Това беше скандално, също както и личните му нападки срещу теб.

— Кой е този Бари Кърк?

— Той работи за мен и наистина е изчезнал от няколко дни насам. Налага се да призная, че тази част от думите му наистина ме разтревожи.

— В такъв случай трябва да се обадим в полицията.

Хосепе изглеждаше обезпокоен.

— Все още не. Моят помощник проверява какво се е случило. Възможно е Бари просто да е напуснал, без да предупреди. Трябва да съм сигурен, преди да замеся властите.

— Благодаря ти, че ме защити.

— Беше удоволствие за мен, но искам да знаеш, че няма за какво да се тревожиш. Току-що казах на моя помощник да се обади по телефона в Солт Лейк Сити и да докладва какво се е случило. Надявам се, че църковните власти ще се свържат с подходящите хора в правителството, за да се уверят, че никога повече няма да видим господин Малоун.

— Той отправи някои доста крайни обвинения.

Хосепе кимна.

— Несъмнено замислени така, че да предизвикат реакция.

— Искам да знаеш, че ако мога да ти помогна по някакъв начин, ще го направя.

Хосепе явно оценяваше нейната загриженост.

— Това означава много за мен.

Той хвърли поглед на часовника си.

— Да се приготвим ли за търга? Ще се срещнем във фоайето след петнайсет минути.

Двамата станаха от масата и излязоха от ресторанта, за да се върнат в хотела. Тревогата й се беше превърнала в истински страх.

За нещастие, Хосепе изобщо не беше прав. Това изобщо не беше последният път, когато щяха да видят Котън.

Залцбург

19:00 ч.

Малоун взе душ и се преоблече — изгладен панталон, риза „Къти & Сарк“ с отворена яка и блейзър. Беше донесъл тези дрехи специално за търга, ако изобщо решеше да отиде на него. Но след като видя Саласар, вече знаеше, че трябва да отиде.

Според брошурата, която беше намерил в кабинета на Саласар, търгът щеше да се проведе в Златната зала на „Хьоензалцбург“. Крепостта беше с два бастиона, по-ниският от които беше изсечен направо в скалата. И двата бяха настръхнали от назъбените парапети и кулите, характерни за една средновековна твърдина. Малоун беше ходил веднъж там и се беше разхождал по извитите коридори, които водеха покрай величествените зали и блестящите в злато салони надолу към тъмницата.

Малоун реши да не се качва на влакчето, защото Саласар и Касиопея най-вероятно щяха да го използват, за да стигнат до крепостта. Вместо това тръгна по пешеходната алея — трийсет минути стръмно изкачване под дърветата, които се отърсваха от летните си листа. По пътя се разминаваше с туристи, които вече бяха разгледали замъка и се връщаха обратно в града. Докато вървеше, се спусна здрач, появиха се луната и звездите. Беше хладно, но приятно.

Докато се изкачваше, имаше и възможност да помисли. Беше се изненадал от факта, че Дани Даниълс беше със Стефани, когато й се обади по телефона. Какво изобщо се случваше от другата страна на Атлантическия океан? Президентът знаеше за Саласар, така че явно всичко стигаше до Овалния кабинет. Което пък означаваше, че залозите са от най-високите.

Малоун нямаше нищо против. Нищо друго не изостряше сетивата му по-добре. А той трябваше да се концентрира максимално.