Стив Берри - Легендата за Линкълн

Малоун вдигна часовника от бюрото. Двамата с Люк бяха взели стая в хотел в центъра на града, далече от хотела на Саласар, и бяха установили видеовръзка със Стефани във Вашингтон.

Малоун с възхищение разгледа часовника, който беше в отлично състояние.

— Нека да се опитаме да не го счупим — обади се Стефани от екрана.

Той се усмихна.

— За мен ли беше това?

— Имаш склонност да повреждаш разни неща — изтъкна Стефани.

— Поне не е част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Ако се съдеше по досегашния му опит, местата от списъка на ЮНЕСКО бяха сред любимите му цели за покушение.

Срещата с Касиопея го беше разтърсила. Двамата имаха проблем и нямаше да го разрешат лесно, колкото и да говореха за него. Малоун беше направил точно това, което тя го беше помолила да не прави, и нямаше да му се размине без последствия. Той подаде часовника на Люк.

— Честта се пада на теб.

Люк хвана часовника и се опита да разхлаби задното капаче. Според инструкциите на Стефани нямаше да е лесно — и наистина не беше.

Люк опита още три пъти, но без резултат.

— Не иска да се завърти — каза той.

Двамата опитаха с леки почуквания отстрани на корпуса, както им бяха препоръчали, и отново не постигнаха нищо. Малоун си спомни, че преди години обичаше да си купува една определена марка плодова салата — портокали и грейпфрут, обелени и пакетирани в пластмасов контейнер с винт. Капакът винаги се отвърташе трудно. Най-сетне, един ден Малоун откри каква е тайната: не трябваше да го стиска толкова силно. Раздразнен от съпротивата, той винаги стискаше пластмасата толкова силно, че винтът блокираше.

Той леко хвана ръба на часовника, като го стискаше точно толкова, за да се задържи между пръстите му. После завъртя капачето и усети съпротивата на миниатюрните нарези на винта. Опита отново и усети раздвижване. Леко, но достатъчно. Отново го хвана, без да стиска, и този път успя да освободи задното капаче.

Малоун остави часовника на бюрото и Люк насочи камерата на лаптопа към отворения часовников механизъм. Стефани им беше изпратила по електронната поща снимка на другия часовник на Линкълн, който бяха отворили в „Смитсониън“, и Малоун очакваше да види подобен гравиран надпис от вътрешната страна. Но там нямаше нищо.

Двамата с Люк явно си помислиха едно и също. Той кимна на по-младия мъж. Люк обърна задното капаче.

Роуан седеше мълчаливо в една зала за бракосъчетания. В предишната зала бяха дошли посетители, а той не беше в настроение за компания, така че бе излязъл. Запита се колко ли бракове бяха сключени тук. Спомни си за собствената си сватба в храма на Солт Лейк Сити. Младоженците заставаха на колене от двете страни на олтара, а зад тях бяха подредени семействата им. Двамата се държаха за ръце и повтаряха думите на завета да бъдат верни един на друг както на Господ и да спазват Неговите заповеди. Съчетаването в името на Исус с властта на свещеника в храма означаваше съюз за вечни времена — а не само „докато смъртта ни раздели“. И тук, както в повечето зали за бракосъчетания, по стените имаше огледала, така че младоженците символично да се видят в многобройните си отражения, събрани заедно завинаги.

„Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата.“

Евангелие от Матея, глава 16, стих 19.

Вярата във вечността на брака засилваше земната връзка между съпруг и съпруга. На развода, макар и разрешен от Църквата, не се гледаше с добро око. Задълженията трябваше да се спазват. И в това нямаше нищо лошо.

Роуан се молеше от половин час насам, защото не знаеше какво да предприеме. Не можеше да повярва, че Небесният отец го беше довел толкова далече само за да го лиши от най-славния миг.

Мобилният му телефон отново завибрира в джоба му. Той погледна дисплея. Непознат номер. Роуан реши да отговори.

— Нали не си мислеше, че наистина ще ти се доверя? — попита го Стефани Нел.

— Ти ми заложи капан.

— Така ли? И как по-точно?

— Нямам нито време, нито желание да ти обяснявам.

— Искам твоята комисия официално да прекрати разследването на моя отдел. Искам да ми се махнеш от главата, сенаторе. Искам да се махнеш от живота ми.

— Честно казано, изобщо не ме интересува…

— Часовникът е у мен.

Правилно ли я беше чул?

— Изпратих моите хора да го приберат и те го направиха.

— Откъде знаеше, че го искам?

— Аз също прочетох онова, което Линкълн е оставил в книгата. Направих копие от страницата, преди да я откъснеш.