Стив Берри - Легендата за Линкълн

Вече се чуваха сирени. След като в Сейлсбъри Хаус отново светеше, всички щяха да разберат за кражбата. Беше време да изчезва далече от тук, при това бързо.

— Би трябвало да е точно при теб — каза Люк по микрофона.

Отговор нямаше.

— Малоун?

Тишина. Къде беше този пенсионер, по дяволите? Люк реши да вземе нещата в ръцете си. Болката най-сетне го беше напуснала и тренираните му мускули бяха готови за действие, а всичките му сетива бяха нащрек. Люк се втурна напред.

Касиопея чу тежките стъпки, които бързо я доближаваха през храстите.

Тя ускори крачка и стигна до края на градината, после се затича през горичката към колата си. Някой я настигаше. Вратите на колата бяха отключени, а ключовете бяха в дамската й чанта, както и часовникът, така че я стискаше здраво. Горичката свършваше до улицата.

Касиопея видя колата си и се втурна към нея. Качи се, пъхна ключа в таблото и запали двигателя. Премести лоста за скоростите, настъпи педала на газта и вече се канеше да потегли, когато нещо се блъсна в колата. През предното стъкло се виждаше мъж, който се беше проснал върху капака. Беше млад, около трийсетгодишен.

— Отиваш ли някъде? — попита той.

Мъжът вдигна лявата си ръка, в която държеше полуавтоматичен пистолет, и го насочи право към нея. Касиопея се усмихна, без да откъсва поглед от очите му. После настъпи с всичка сила педала на газта с десния си крак.

Люк очакваше нещо подобно и точно по тази причина се беше вкопчил с дясната си ръка в края на капака, в основата на предното стъкло, където влизаха чистачките на колата. Автомобилът се втурна напред, гумите превъртяха на празен ход в пръстта и тревата и стигнаха до асфалта. Жената завъртя волана наляво, а после надясно, като се опитваше да го събори от колата.

Люк се държеше здраво. Тя увеличи скоростта.

— Старче — каза той по микрофона. — Не знам къде си, но ми трябваш. Ще се наложи да застрелям тази откачена кучка.

Нарежданията на Стефани бяха съвсем ясни. Да вземе часовника. На всяка цена.

Касиопея не искаше да наранява сериозно мъжа, който се беше хванал за капака на колата й, но трябваше да го накара да се махне от там. Той със сигурност работеше за Стефани Нел. Кой друг можеше да дойде тук точно в този момент? Бяха на една тъмна улица, по която нямаше движение, а от двете им страни се редяха дървета. Нещо се появи пред нея. Друга кола. Която беше блокирала и двете платна, спряна напряко по средата на улицата. Вратата на шофьора се отвори, показа се мъжки силует.

Касиопея го позна. Беше Котън. Тя наби спирачките, колата поднесе и спря.

Малоун не помръдна от мястото си. Люк се пусна от капака на колата. Рязко отвори вратата на шофьора и насочи пистолета си към Касиопея.

Тя не помръдна. В светлината на таблото лицето й беше като каменна маска, точно както и в Залцбург. Очите й не се откъсваха от неговите. Люк протегна ръка в колата и изключи двигателя.

— Слизай, по дяволите! — извика той.

Касиопея не му обърна внимание.

Малоун се приближи с бавни, сигурни крачки. Спря до колата и забеляза малката дамска чанта на мястото до шофьора. Беше черна. Марка „Шанел“. Украсена с легендарните символи на компанията. Малоун я беше купил в Париж миналата година като коледен подарък за жената, която съвсем буквално имаше всичко.

Той пристъпи към вратата на пътника, отвори я и взе чантата. Часовникът беше вътре и Малоун го извади, после подхвърли чантата обратно. Беше също толкова ядосан на Касиопея, колкото и тя на него, така че не каза нищо. Както и тя. После направи знак на Люк да си тръгват.

— Сигурен ли си? — попита го Люк.

— Остави я.

Люк сви рамене и подхвърли ключовете от колата в скута й. Това също не предизвика никаква реакция от нейна страна. Касиопея затръшна вратата, запали двигателя и направи обратен завой по средата на улицата, а после се отдалечи с максимална скорост.

— Тая работа не е на добре — каза Люк.

Малоун проследи с поглед колата, която потъна в нощта.

— Не — прошепна той. — Не е.

Мериленд

Роуан седеше в храма.

Още като малко момче се беше чувствал най-сигурен между църковните стени. Първо в храма в Солт Лейк Сити. Откакто се беше преместил във Вашингтон, беше избрал за свой дом този храм. Тук, зад дебелите стени и заключените врати, светиите можеха да практикуват своята религия така, както искаха. Вътре влизаха единствено светии, които имаха съответната препоръка. Вратите на храма бяха отворени за езичници единствено в продължение на няколко седмици преди освещаването. През 1974 г. почти един милион посетители бяха минали през тази величествена сграда в горите на щата Мериленд. Влиятелните списания „Тайм“, „Нюзуик“ и „Уърлд Рипорт“ бяха публикували статии за него. Още от първите дни на Църквата имаше правило за дни на отворените врати, които да обезсилват пресилените слухове и погрешните схващания. Но след освещаването на един храм той се превръщаше в изключителна територия на светиите.