Стив Берри - Легендата за Линкълн

В този момент му хрумна нещо друго.

— Вие сте излъгали Никсън за пророчеството, нали?

Сноу отвърна на погледа му.

— Точно това сте направили — продължи Роуан. — Вие сте му казали, че е измислица.

— Просто потвърдихме онова, което Църквата вече беше заявила публично по отношение на това свидетелство — обясни Сноу.

— Но то е лъжа. Ти току-що каза, че всеки пророк след Бригъм Йънг е бил наясно с истината. За онова, което съхраняваме.

— То няма нищо общо с пророчеството — каза Сноу. — Но пък има много общо с бъдещето на тази държава. Ние просто направихме избора да не я унищожим. Ако ви позволим да продължите, съдбата на Конституцията наистина ще виси на косъм.

— Къде е, Чарлс? — попита Роуан, като целият трепереше от вълнение. — Къде е скрит този документ? Кажи ми.

Сноу поклати глава.

— Тайната няма да бъде предадена от този пророк на следващия. А аз мога да те уверя, че съм единственият, който я знае.

— В такъв случай ти си предал своята вяра и всичко, което защитава тя.

— Аз съм готов да отговарям пред Небесния отец. А ти готов ли си?

— Абсолютно. Знам, че Линкълн е водил война, която изобщо не е бивало да се води. Южните щати са имали право да напуснат държавата и той го е знаел. Взел е лично решение да води война. Загинали са стотици хиляди. Как мислиш, какво ще каже американският народ, когато се разкрие тази истина?

— Ще кажат, че той е избрал Съединените щати — отговори Даниълс. — Избрал е тази страна. И аз щях да направя същото.

— Значи и ти си предател.

— Линкълн е взел решението, че Съединените щати са по-важни от отделните щати — каза Даниълс. — Признавам, че времената са се променили. Ние не сме изправени срещу предизвикателствата, с които се е сблъскал той. Но нашите предизвикателства са не по-малко опасни. От тях зависи съдбата на целия свят. Важно е тази държава да оцелее.

Роуан впи поглед в президента на Съединените щати.

— Тя. Ще. Рухне.

— Освобождавам те от твоята служба — каза Сноу. — Искам оставката ти като апостол.

— А аз искам да напуснеш Сената — добави Даниълс.

— Вървете по дяволите, и двамата.

Роуан никога не беше произнасял такива думи. Ругатните бяха точно обратното на всичко, в което вярваше. Но беше разгневен. И се надяваше, че Саласар ще постигне успех. Защото вече всичко зависеше от него. Той се обърна към изхода, но не можа да се удържи да не каже нещо на тръгване:

— Легендата за Линкълн ще свърши. Този народ ще го види такъв, какъвто е бил в действителност. Един човек, който е водил война за нищо и е укрил истината в името на собствените си цели. За разлика от вас двамата аз вярвам на преценката на хората. Те ще решат дали този съюз ще продължи вечно, или не.

Малоун наблюдаваше тъмния силует на Сейлсбъри Хаус. Прекъсването на електричеството беше продължило около петнайсет минути. Най-сетне той забеляза фенерчета, които се насочиха към пристройката, атакувана по-рано от Касиопея. Няколко минути по-късно светлините вътре и пред къщата се появиха отново. Към този момент със сигурност бяха разбрали, че някой нарочно е натиснал прекъсвача. Нямаше да мине дълго време, преди наоколо да започне да гъмжи от полиция.

— Идва към теб, старче — каза Люк в ухото му.

Малоун изостави поста си и се отправи обратно между дърветата към мястото, където беше паркирал колата под наем. Автомобилът беше на банкета на една улица, от двете страни на която се редяха дървета, а къщите бяха поне на трийсет метра навътре. Кварталът беше построен преди години, когато хората държали на личното си пространство, а земята била евтина.

Малоун нямаше как да разбере какво се е случило в Сейлсбъри Хаус. Колежанчето беше запазило подробностите за себе си. Но фактът, че часовникът беше в Касиопея, означаваше само едно: Люк я беше подценил. Голяма грешка.

Люк ускори крачка, макар че слабините все още го боляха. Трябваше да й го върне. Той стигна до края на къщата и зави зад ъгъла. В близост до стената растяха дървета и храсти. Шумоленето някъде отпред му подсказа, че Вит продължава да се изтегля. В къщата отново имаше ток и прозорците на първия етаж осветяваха тази страна. Той продължи да си пробива път през храстите. Малоун трябваше да е някъде зад градината, а Вит би трябвало да отива право към него.

Касиопея стигна до края на градината, като се придържаше към прикритието на дърветата. Нейната кола я чакаше на петдесет метра от там, на Гринуд Драйв. Часовникът беше у нея. Хосепе щеше да остане доволен. Може би, след като му го предадеше, тя щеше да разбере защо е толкова важен. Хосепе беше казал само че часовникът може да се окаже последното парче от много по-голяма мозайка. Трябваше ли да каже за това на Стефани Нел? Вероятно не.