Стив Берри - Легендата за Линкълн

Роуан беше избягал от Блеър Хаус и беше взел такси до тук — за втори път през деня. Рано сутринта, когато се беше срещнал със своите колеги от Конгреса, за да планират следващите си действия. И сега, когато не беше сигурен в нищо. Защото самият Чарлс Р. Сноу беше влязъл в битката.

Изобщо не беше очаквал подобно необикновено събитие. В интерес на истината, беше залагал на смъртта на Сноу. След като го изберяха за пророк, което беше сигурно, щеше да разполага с власт върху цялата Църква. Вместо това Сноу го беше прогонил и беше настоял за оставката му. Подобно действие нямаше прецедент. Апостолите запазваха службата си до деня на смъртта си. Към този момент Роуан беше с най-продължителен стаж, беше се издигнал през всички нива на църковната йерархия и беше на един удар на сърцето от позицията на пророк.

И то не просто кой да е пророк. А първият от времето на Бригъм Йънг, който щеше да ръководи както Църквата, така и светската власт. И първият, който щеше да го постигне в условията на независима, жизнена държава.

Дезерет.

Роуан не забравяше, че му предстоят битки за гласовете на избирателите и съдебните заседатели, но беше уверен, че ще може да спечели и двете.

Сега над неговата мечта беше надвиснала съдбоносна опасност. И Даниълс, и Сноу знаеха всичко. Дали Стефани Нел не го беше продала? Дали не беше шпионин? Появата й точно в този момент беше твърде случайна. Обземаше го параноя. Точно както се беше надигнала параноята след Гражданската война и в навечерието на XX в., когато светиите бяха преследвани и затваряни в изпълнение на закона „Едмъндс-Тъкър“ срещу полигамията. Когато самата Църква беше обявена извън закона. Когато брат се обръщаше срещу брата. Когато шпионите бяха навсякъде. Бяха започнали да наричат този период „Тревожното време“. И то беше свършило едва когато Църквата се беше предала и беше приела компромиса.

Роуан беше сам в една от небесните зали. Трябваше да помисли. Мобилният му телефон започна да вибрира. При обичайни обстоятелства такива устройства не бяха разрешени в храма. Но обстоятелствата бяха твърде далеч от обичайните. Той погледна дисплея. Саласар.

— Какво стана? — попита Роуан, когато вдигна.

— Часовникът изчезна. Котън Малоун беше там. Сега е в тях.

Роуан затвори очи. Тази вечер се превръщаше в истинска катастрофа. Нищо не се беше развило така, както трябваше.

— Трябва да заминеш за Солт Лейк Сити — нареди той. — Аз ще пристигна сутринта.

— Те знаеха, че сме там — каза Саласар.

Разбира се, че са знаели. Как иначе?

— Ще говорим в Солт Лейк Сити — каза Роуан и прекъсна връзката.

Касиопея седеше в хотелския апартамент на Саласар и го гледаше, докато говори по телефона.

Разговорът приключи.

— Старейшина Роуан звучеше сразен — каза той, почти шепнешком. — И трябва да призная, че и аз се чувствам по същия начин. Занимаваме се с това от няколко години. Но едва през последните месеци се доближихме до целта. За да стигнем дотук, проведохме продължителна и трудна битка.

— Съжалявам, че загубих часовника.

— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Трябваше да предвидя подобни проблеми и да съм готов да действам. Можех да изпратя помощниците си с теб.

— Те само щяха да пречат. Аз не успях да предвидя какво ще се случи.

Хосепе въздъхна.

— Какво ще кажеш тази вечер да не говорим повече за загуби? Хайде да вечеряме някъде.

Касиопея не беше в настроение — независимо дали беше в роля, или не.

— Доста съм изтощена от часовата разлика — каза тя. — Нали няма да имаш нещо против, ако просто си легна?

Стефани беше организирала импровизиран щаб в стаята си в хотел „Мандарин Ориентал“. Лаптопът й беше свързан с обезопасения сървър на „Магелан“, телефонът й беше до нея. Беше довела със себе си и Кейти Бишъп, която се намираше в съседната стая и преглеждаше тайните бележки на Мадисън за някакво късче полезна информация. Младата жена беше умна и образована и очевидно си беше паднала по Люк Даниълс. Докато пътуваха с таксито от Белия дом, беше задала доста въпроси за него.

А сега и часовникът беше у тях. Люк и Котън бяха успели.

Стефани се вторачи в екрана на лаптопа си, на който се виждаше картина в реално време от лаптопа на Люк в Де Мойн. Кейти беше проверила съответните уебсайтове и беше разговаряла с един от кураторите на „Смитсониън“, който й беше обяснил как точно бяха отворили първия часовник на Линкълн.

Беше много просто. Задното капаче се отваряше на винт, отдясно наляво, обратно на часовниковата стрелка, за да открие часовниковия механизъм. Единствената тънкост беше нарезите на винта да се почистят от корозията, защото нямаше да са използвани много отдавна. С първия часовник го бяха постигнали с няколко внимателни почуквания на подходящите места. Информацията вече беше предадена в щата Айова.