Стив Берри - Легендата за Линкълн

Касиопея продължи през тъмната маса от хора и се насочи към изхода. Колата й беше само на няколкостотин метра зад къщата. Но можеше да е проблем да мине през стаите. Беше много по-добре да заобиколи сградата от външната страна.

Тя намери резето и го отвори, за да се измъкне в нощта.

Люк се отправи обратно към изхода на голямата зала. Хората, които бяха останали в салона, вече бяха установили, че навсякъде по пода има стъкла, и бяха предупредени да внимават, така че Люк използва моментното разсейване, за да се измъкне в тъмното. Слабините продължаваха да го болят, но не толкова силно. В никакъв случай нямаше да позволи на Касиопея Вит да се измъкне. Нито Малоун, нито Стефани щяха да му го простят, особено след като пенсионираният агент специално го беше предупредил за нея. Люк зави зад ъгъла и продължи опипом покрай стената към стълбището, което водеше нагоре към фоайето.

Той чу вратата да се отваря и да се затваря. Тя ли беше? Изглеждаше логично.

Люк се отправи към изхода. Отвори вратата и излезе навън. Не видя нищо пред себе си. Но когато се обърна, забеляза Касиопея Вит, която завиваше зад къщата. Този път не я предупреди за себе си, но прошепна в микрофона:

— Идва към теб, старче.

И тръгна след нея.

Ричард Никсън влезе в конферентната зала и стисна ръцете на пророк Джоузеф Фийлдинг Смит, двамата му съветници и всички апостоли от Кворума на дванайсетте. Президентът на Съединените щати беше пристигнал в Солт Лейк Сити, за да подпомогне кампанията на местните кандидати на Републиканската партия за изборите за Конгреса. Беше довел съпругата си, дъщеря си Триша и двама от членовете на кабинета — Джордж Ромни и Дейвид Кенеди, които бяха светии. Вече бяха провели всички обичайни отворени срещи и сега бяха сами в основната административна сграда на Църквата, зад затворени врати, сред стени с дървена ламперия и декоративен таван. Никсън и Смит седнаха в единия край на масата от полирано дърво, а останалите апостоли се подредиха покрай нея.

— Винаги съм обичал да посещавам Солт Лейк Сити — започна Никсън. — Вашата Църква е велика институция, която е играла важна роля за администрацията.

Датата беше 24 юли 1970 г. Денят на първопроходците. Един от официалните празници на щата Юта, избран да почете пристигането на първата вълна от заселници в долината на Голямото солено езеро през 1847 г. Денят по традиция се отбелязваше с паради, фойерверки, родео и други празненства. Беше нещо като Четвърти юли за светиите. По-късно самият Никсън щеше да присъства на прочутото родео „Дните на ’47“ в центъра „Солт Палас“.

— Не знам за нито една друга организация в Америка, която да е допринесла повече за високия морал на нашите водачи и непоклатимите морални стандарти. Този дух е давал сили на Америка както в добри, така и влоши времена. Нито една друга организация не е направила повече от членовете на тази Църква.

— Какво искате? — попита го Смит.

Никсън изглеждаше шокиран от грубия въпрос.

— Току-що ви казах. Дойдох да изразя благодарността си.

— Господин президент, вие лично поискахте тази закрита среща с мен, моите съветници и Кворума на дванайсетте. Нито един президент преди вас не е искал такава. Провокирахте любопитството ни. И ето, дойдохме. Сега сме сами. Какво желаете от нас?

Смит, макар и завършен джентълмен, не беше наивен. Беше десетият пророк начело на Църквата, баща му беше шестият преди него, а дядо му беше брат на основателя Джоузеф Смит. Беше станал апостол през 1910-а, на двайсет и пет години, и едва преди шест месеца беше избран за пророк. Беше на деветдесет и четири — най-възрастният светия, избиран някога на този пост. Единственият на тази среща, който наистина беше присъствал на освещаването на храма в Солт Лейк Сити през 1893 г.

И не свеждаше глава пред никого. Дори пред президентите на Съединените щати.

Изражението на Никсън се промени — вече не изглеждаше като дружелюбен събеседник, а като човек с мисия.

— Добре. Обичам да се говори по същество. Така не се губи време. Ейбрахам Линкълн ви е дал нещо през хиляда осемстотин шейсет и трета и вие не сте го върнали. Аз си го искам.

— Защо? — попита го Смит.

— Защото принадлежи на Съединените щати.

— Но въпреки това ни е дадено, за да го съхраняваме.

Никсън огледа мъжете около масата.

— Виждам, че знаете за какво говоря. Добре. Така нещата ще бъдат още по-прости.