Стив Берри - Легендата за Линкълн

Две изщраквания й показаха, че е успяла. Касиопея влезе в пристройката, затвори и заключи вратата след себе си. Както и очакваше, на едната стена имаше няколко електрически табла. Около една трета от помещението беше запълнена с уреди за поддръжка на моравата и градината. Имаше четири прозореца, през които се процеждаше светлина. Зениците й бяха разширени в тъмното. Тя намери главния прекъсвач от външната страна на едно от електрическите табла. След като го натисне, щеше да разполага с около пет минути, преди някой да провери таблата — особено след като видят между дърветата, че другите къщи в далечината са си останали осветени. Нямаше да има нужда от повече време.

Тя намери един парцал до някаква косачка и го използва, за да избърше отпечатъците си от ключалката. После натисна прекъсвача.

Малоун се усмихна, когато в Сейлсбъри Хаус се възцари пълен мрак.

— Ей, старче — каза Люк в ухото му. — Какво става, по дяволите?

— Това е тя. Ти си наред, колежанче.

— Няма проблеми. Аз съм готов за нея.

Да бе, да.

Люк стоеше в голямата зала, когато светлините в къщата угаснаха. Отначало чу само тихо мърморене около себе си. После, когато видяха, че токът не идва, гласовете се усилиха. Люк се обърна и тръгна обратно към салона, където беше джобният часовник. Вътре беше съвсем тъмно и той се придвижваше бавно, защото трябваше да внимава за останалите хора. Налагаше се непрекъснато да се извинява.

— Тя влезе обратно в къщата — каза Малоун в ухото му. — Приятно прекарване.

Люк ясно си представи подигравателната му усмивка. Все още не беше срещал жена, с която да не може да се справи. Кейти Бишъп беше идеалният пример. Със сигурност беше направил лимонада от лимоните, които му беше поднесъл животът.

Люк откри стълбището, което водеше надолу към салона. За щастие, коридорът беше широк и по него нямаше толкова много хора, колкото в голямата зала. Той влезе в помещението и различи силуети, които се придвижваха към стените — един мъжки глас казваше на всички да се насочат към стените бавно и внимателно. Умно. Така експонатите по средата на залата щяха да бъдат в безопасност, а хората щяха да бъдат под контрол. Това беше и начин да се демонстрира, че някой контролира положението. Естествено, самият той не обърна никакво внимание на това нареждане, а внимателно пое към третата витрина.

Касиопея Вит вече беше там.

— Няма да стане — прошепна той.

— Кой си ти? — попита го тя.

— Този, който ще ти попречи да откраднеш часовника.

— Лошо, колежанче — обади се Малоун в ухото му. — Не трябваше да я предупреждаваш.

Люк не обърна внимание на съвета.

— Отстъпи от витрината.

Черният силует остана неподвижен.

— Не заеквам, нали? — каза по-остро той. — Отстъпи от витрината.

— Някакъв проблем ли има? — обади се нов мъжки глас.

Беше същият, който насочваше хората преди малко.

Вероятно някой от полицаите.

Касиопея се раздвижи. Единият й крак излетя във въздуха и удари ченгето в гърдите, като го изстреля назад, така че да се блъсне в съседната витрина. Витрината падна на дървения под и стъклото се натроши с оглушително кресчендо. Хората наоколо ахнаха от изненада. Преди Люк да успее да реагира, втори ритник го улучи точно в слабините. Въздухът изхвърча от дробовете му. Болката избухна навън и нагоре.

„Да му се не…“

Краката му омекнаха. Той падна на пода. Опита се да се стегне и да се изправи, но болката беше твърде силна. Люк сграбчи удареното място, като се бореше с желанието си да повърне, и не успя да направи нищо, когато Вит разби стъклената витрина и взе часовника.

— Какво става? — попита Малоун в ухото му. — Говори ми.

Люк се опита, но от устата му не излизаше нищо. В гимназията беше играл малко футбол и го бяха събаряли по този начин. Беше се случвало дори няколко пъти в армията. Но този път беше съвсем различно. Вит изчезна в мрака и бъркотията. Люк си пое дъх и с олюляване се изправи на крака. Хората панически се опитваха да излязат от залата.

„Стегни се“, нареди си той.

— Тя взе часовника… и си тръгва — докладва той по микрофона.

После хукна след нея.

Касиопея не знаеше откъде този мъж беше наясно с намеренията й. Очевидно беше изчаквал тя да предприеме нещо. Гласът му беше като на млад човек, с лек южняшки акцент, който беше свикнала да разпознава от Котън. Дали Стефани не я беше проследила до тук? Това изглеждаше единственото възможно обяснение — и означаваше, че младият мъж не е сам.