Стив Берри - Легендата за Линкълн

Два часа по-рано го бяха потърсили по телефона в неговия кабинет в сградата на Сената. Президентът на Съединените щати искал да го види. Колко бързо можел да дойде? Един от асистентите на Роуан веднага го беше открил, за да му предаде съобщението. Роуан си даде сметка, че няма как да откаже на такава покана, затова се съгласи да бъде там в осем вечерта.

Мястото на срещата беше твърде интересно. Не в Белия дом, а в къщата за гости. Неофициално. Все едно Даниълс искаше да му каже, че не е добре дошъл. Е, може би Роуан анализираше твърде много. Дани Даниълс не беше смятан за велик мислител. Някои се бояха от него, други му се подиграваха, а повечето се опитваха да не му обръщат внимание. Но наистина беше популярен сред хората. Рейтингът му си оставаше изненадващо висок за човек в залеза на политическата си кариера. Даниълс беше спечелил и двата си президентски мандата със солидно мнозинство. В интерес на истината, опозицията го изпращаше с въздишка на облекчение, доволна да го остави да потъне в дебрите на историята. За съжаление, Роуан не разполагаше с тази възможност. Президентът го беше извикал лично.

Въведоха го в къщата и го преведоха през лабиринт от стаи до едно помещение със стени в жълто и бяло. Портрет на Ейбрахам Линкълн висеше над камината. На полицата имаше червени лампи от бохемски кристал. Роуан познаваше тази стая. Тук въвеждаха официалните лица, преди да се срещнат с някой от чуждестранните лидери, отседнал в Блеър Хаус. Преди няколко години Роуан беше чакал тук, преди да се представи на английската кралица.

Оставиха го сам.

Президентът очевидно искаше да му демонстрира кой заповядва тук. Роуан нямаше нищо против. Беше съгласен да преглътне това дребно унижение, поне още известно време. След създаването на държавата Дезерет, начело на която щеше да застане той, президентите щяха да чакат него. Светиите вече нямаше да бъдат игнорирани, отхвърляни или подигравани. Новата му държава щеше да бъде блестящ пример пред целия свят за това, че религията, политиката и солидното държавно управление могат да бъдат слети в едно.

Вратата се отвори и Дани Даниълс го изгледа сурово.

— Време е двамата с теб да си поговорим — каза президентът, без да повишава тон.

Не беше предложено ръкостискане. Нито покана за сядане. Двамата останаха прави — Даниълс, с цяла глава по-висок от Роуан, беше облечен с разкопчана на врата риза с дълги ръкави и панталон без сако. Роуан носеше обичайния си костюм.

Даниълс затвори вратата и се обърна към него.

— Ти си предател.

Роуан беше готов с отговора си.

— Напротив. Аз съм патриот. Но вие, сър, заедно с всички предишни президенти, чак до този човек…

Той посочи портрета на Линкълн.

— … вие сте предателите.

— Откъде знаеш?

Часът на истината беше ударил.

— В Църквата отдавна знаем, че в Конституцията на Съединените щати има повече, отколкото ни е разкрил Линкълн.

— Линкълн е вярвал на мормоните, точно както и Бригъм Йънг е вярвал на Линкълн.

Роуан кимна.

— И докъде ни е докарало това? Когато войната свършила и заплахата преминала, Конгресът приел закона „Едмъндс-Тъкър“ който обявил полигамията за престъпление, и американското правителство осъдило стотици членове на Църквата. Какво е станало с онова доверие?

— Полигамията противоречи на устоите на нашето общество — каза президентът. — Дори вашите собствени водачи в крайна сметка са го осъзнали.

— Не, ние сме били принудени да го осъзнаем — това е била цената да получим собствен щат. Тогава всички са вярвали, че статутът на щат ще ни осигури сигурност и просперитет. Но вече не е така.

Роуан изпитваше отвращение, когато мислеше за онези отдавнашни събития. Законът „Едмъндс-Тъкър“ от 1887 г. буквално беше предизвикал разпадането на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Никога преди или след този момент Конгресът не беше насочвал такава ярост срещу една определена религиозна организация. По силата на закона това трябвало да предизвика не само края й, но и конфискация на цялото й имущество. И обладаният от дявола Върховен съд на Съединените щати потвърдил валидността на закона, като го обявил за конституционен през 1890 г.

— Какво искаш? — попита го Даниълс.

— Единствено онова, което е най-добро за народа на Юта. Съдбата на федералното правителство изобщо не ме интересува. Според мен то е надживяло своята полезност.

— Ще ви го припомня, когато някой атакува границите ви.