Стив Берри - Легендата за Линкълн

Саласар беше благодарен за откровението на ангела. Така беше по-спокоен. Искаше да отиде с Касиопея, но си даваше сметка, че нейната предпазливост беше уместна. Не биваше да рискува да го разкрият. Поне засега уменията и независимостта на Касиопея представляваха преимущество. Но след преминаването на тази заплаха и изпълнението на обещанието за Цион нещата щяха да се променят. Управлението и издръжката на едно семейство бяха задължение на бащата. Майките отглеждаха децата. Така беше в семейството на родителите му и така щеше да бъде и в неговото. За децата не беше добре и двамата родители да са посветени на нещо извън дома, а той искаше добри деца. Поне едно от Касиопея и още от други съпруги. Възрастта — и неговата, и тази на Касиопея — трябваше да бъде взета под внимание, така че следващите му бракове трябваше да бъдат с по-млади жени. Той твърдо вярваше, че присъствието на майката у дома повишава оценките на децата, подобрява отношението им към живота, насърчава по-здравословно отношение към работата на по-късен етап и гради по-силни морални устои. Децата му трябваше да получат всичко това.

Беше търпелив в търсенето на нова съпруга. И възнамеряваше да постъпи както трябва.

„Небесният отец и Небесната майка са сключили брак. Като родители, те са донесли деца на Духа, а това означава, че всички хора, живели някога, са буквално деца на Бога — братя и сестри помежду си. Скоро и ти ще умножиш техния брой.“

Беше му приятно да го чуе. Той сведе глава и се помоли Касиопея да успее.

Люк влезе в Сейлсбъри Хаус през северния вход с група развълнувани посетители. Малоун го беше оставил в началото на алеята и Люк беше продължил пеша. Не биваше да оставят колата си на някой охраняем паркинг под надзора на пазач. Вместо това Малоун я паркира на няколко пресечки разстояние от там, от другата страна на градината зад къщата, така че да могат да стигнат до нея направо между дърветата. По-рано бяха избрали подходящо място.

Той погледна часовника си: 19:25.

Беше се стъмнило и на приземния етаж и осветената тераса зад къщата се беше събрала група от около сто души. Входните врати на къщата се отваряха към голяма зала с висок таван, подпиран от дебели греди, а в центъра на отсрещната стена имаше огромна камина в средновековен стил. Над него се виждаше отвореният балкон на втория етаж. Зад перилата му се тълпяха още посетители.

Малоун му беше описал Касиопея Вит, а Стефани му беше изпратила нейна снимка по електронната поща. Люк не видя нито една жена, която да отговаря на описанието, покрай стъклените витрини в голямата зала. Единствената охрана се осигуряваше от униформен невъоръжен полицай, който стоеше до камината и без съмнение се канеше да изкара малко лесни пари извън работно време.

„Съжалявам, че ще ти объркам плановете за вечерта“, помисли си Люк.

Люк продължи по коридора, спусна се по няколко стъпала и влезе в нещо, което беше обозначено като „Салон“. Вътре имаше още експонати, осветени с халогени, и още хора.

Една от посетителките привлече вниманието му. Имаше дълга тъмна, леко чуплива коса. Страхотно тяло. Прекрасно лице. Приличаше на модел, но Люк веднага забеляза, че е в по-добра форма. Беше облечена в тесен копринен костюм с панталон, който подчертаваше всички извивки на тялото й.

Нищо чудно, че Малоун беше откачил. Касиопея Вит беше страхотна мацка.

Касиопея се любуваше на великолепния роял „Стейнуей“. Вече беше забелязала един портрет на Ван Дайк, датиран от 1624 г., и богато украсения герб на козметичната компания „Арманд“, основана в началото на XX в. от първия собственик на къщата. В центъра на залата имаше дълга редица от стъклени витрини, всяка от които показваше някой артефакт, свързан с Линкълн. Имаше железен клин, използван за цепене на дърва, различни дрехи, книги и ръкописи, дори цилиндърът, който беше носил в нощта на покушението срещу него. Идеята сякаш беше да се покаже по-личен портрет на Линкълн, да се представят неговият живот и неговото наследство. Витрината, която привлече вниманието й, беше третата от края. Вътре имаше сребърен джобен часовник. Информационната табелка потвърждаваше, че това наистина беше нейната цел.

Касиопея вече беше огледала залите на приземния етаж.

Помещенията нарочно бяха оставени в полумрак, така че да изпъкват ярко осветените витрини с експонатите. Това щеше да й бъде от полза. Беше видяла само двама пазачи, и двамата с униформите на местната полиция. Нито един от двамата не изглеждаше особено мотивиран, нито пък приличаше на евентуална заплаха. Посетителите бяха около сто души, пръснати навсякъде наоколо, и предлагаха множество възможности за отвличане на вниманието.