Стив Берри - Легендата за Линкълн

— И все пак намирането на дневника е важно, защото досега Мормонската църква е разполагала единствено с други свидетелства, които разказват за съдържанието на пророчеството. А сега собствените думи на Ръштън му придават допълнителна достоверност. Не можем повече да си затваряме очите.

Имаше и още нещо.

— Съдбата на Конституцията наистина виси на косъм и Мормонската църква държи ключа.

— Тази сутрин проследихме Роуан до една среща с конгресмените от Юта и ги подслушахме. Вече са готови да започнат битката за отцепването на щата. Разполагат както с гласовете на представителите, така и с политическа подкрепа. Самите граждани може би също ще подкрепят това действие на референдум. Трябва им само онзи документ, подписан във Филаделфия.

За Малоун това не беше единственото, което висеше на косъм.

— Има ли новини от Касиопея? — попита той.

— Не, нищо. Ще трябва да я привлечеш на наша страна. Може да обърка всичките ни планове.

— Тя е професионалист, Стефани. Независимо от всичко, ако разбере за евентуалните последствия, ще се справи.

— Точно там е проблемът, Котън. Нямаме никаква представа какво й е казал Саласар. Може би не е достатъчно, за да може тя да разбере какво е заложено на карта. Налага се да я извадим от играта.

Малоун знаеше какво означава това.

— Аз ще се заема. Няма нужда да се замесват и други агенти. Остави ме да се справя с нея.

— Ще можеш ли?

— Какво ви става и на двамата с колежанчето? Сякаш ме смятате за някакво влюбено кутре. Естествено, че мога да се справя с Касиопея.

— Добре. Първият опит е твой. Но ако тя не се откаже, ще я поема аз.

Люк кръстосваше улиците на Де Мойн с колата, която беше взел под наем. Небето беше облачно, а температурата някъде между петнайсет и двайсет градуса. Люк беше спал по време на почти целия полет от военновъздушната база „Андрюс“ до летището на Националната гвардия, недалече от града. Тялото му беше подложено на сериозен натиск от часовата разлика, но той беше свикнал с това усещане.

Стефани вече го беше информирала, че предполагаемата цел на Саласар е Сейлсбъри Хаус, и Люк беше решил да отиде с колата, за да разгледа набързо мястото. Освен това му беше казала, че Малоун също пътува насам, но все още не беше уточнила кога и къде трябва да посрещне старото куче.

Следвайки приложението за навигация на телефона си, Люк навлезе в един тих квартал на запад от центъра на града. Сейлсбъри Хаус беше на малък хълм сред дъбова гора. Сградата приличаше на английско провинциално имение — построена от камък и тухли, с надвесени стрехи и плочи на покрива. На информационната табела отпред беше написано, че преди е била частен дом, построен от заможна фамилия в Де Мойн. Сега беше собственост на някаква фондация.

Наоколо не се виждаше никой. Все пак едва минаваше десет сутринта. Люк вече знаеше, че изложбата за Линкълн ще бъде отворена едва в шест вечерта. Беше последният й ден в този град, преди да продължи нататък.

Той обиколи сградата с колата. Беше гладен и реши, че малко палачинки и наденички ще му дойдат добре. Но първо трябваше да се обади по телефона. Той отби колата на затревения банкет, където дърветата хвърляха дебела сянка. Намери телефона си и набра номера на майка си. Когато тя вдигна, Люк каза:

— Искам да знам нещо. Бяха ли се сдобрили татко и Дани, когато татко почина?

— Вече се чудех кога ще проведем този разговор — отговори тя.

— Сякаш всички знаят за това освен мен и братята ми.

Люк й разказа за плика.

— Аз направих така, че баща ти и брат му да се сдобрят.

— Защо?

— Защото не исках да си отиде, без да са разрешили този проблем. Както и той впрочем. Беше щастлив, че успяха да го направят.

— Защо не ни е казал сам?

— Защото имаше толкова много други неща. Господи, Люк, той почина така бързо. Решихме да го оставим за после.

— Оттогава минаха тринайсет години.

— Чичо ти трябваше да реши кога да ви каже.

— Защо татко и Дани не бяха близки? — попита Люк.

Наистина искаше да научи отговора на този въпрос.

— Още от деца не бяха като братя. Просто не бяха близки. Не ги разделяше само едно нещо. С времето дистанцията между тях се увеличаваше и двамата свикнаха с положението. А после загина Мери. И баща ти, и леля ти обвиняваха Дани.

— Но не и ти.

— Нямаше да е честно към него. Дани обожаваше Мери. Тя беше всичко за него. Той не я е убил. Беше ужасно, но беше нещастен случай. И Дани се справяше с болката, като не й обръщаше внимание. Което не е правилно, но Дани си е такъв. Само аз знам колко страдаше той.