Стив Берри - Легендата за Линкълн

Люк си спомни какво му беше казал чичо му.

— Дани ми каза, че си го зарязала.

Майка му се разсмя.

— Така беше. Двамата излизахме няколко пъти. След като се запознах с баща ти, никога повече не съм мислила за друг мъж. Но винаги съм разбирала Дани. Може би съм една от малкото, които го разбират наистина. Смъртта на братовчедка ти го лиши от цялата му жизненост. А и трябваше да гледа как брат му отглежда четири силни момчета в едно здраво семейство. Със сигурност му е било трудно. Не е в стила на Дани да изпитва ревност, но всеки път когато ни е поглеждал, няма как да не си е помислял какъв е можел да бъде животът му — само ако беше останал да пуши навън.

Люк единствено можеше да си представя такова чувство за вина.

— Дани реши да се справи със загубата си, като й обърне гръб. Точно затова никога не ходеше на гроба. Просто не беше в състояние да го направи. Баща ти в крайна сметка го разбра. Мир на душата му. Беше толкова добър човек. Аз бях там, когато написа писмото до вас. След това двамата с Дани се сбогуваха. Случи се точно преди да ви кажем, че баща ви умира.

Контактите на Люк с чичо му бяха минимални. Разговорът им преди няколко часа беше първият от много години насам.

— Люк, Дани не е лош човек. Той се грижеше за нас и правеше така, че всеки да получава каквото иска.

— Какво искаш да кажеш?

— Помагал ни е за братята ти, когато е имало нужда, макар че те дори не са го разбирали. Ти искаше да работиш в разузнаването. И се постара да стигнеш дотам. Двамата с него говорихме. Той ми каза, че Министерството на правосъдието е най-доброто място за теб и обеща да се погрижи да те назначат.

— Дяволите да го вземат — прошепна Люк.

За пръв път чуваше за това.

— Не го разбирай погрешно. Той не е заповядвал на никого да те назначи. Ти сам си спечели това място. И двамата с него се съгласихме, че ако не ставаш, ще бъдеш уволнен. Без връзки. Без специални привилегии. Без нищо. Да, той ти отвори вратата, но ти сам успя да се задържиш там.

— В такъв случай на кого от двамата съм длъжник? На него или на теб?

— Дължиш всичко само на себе си, Люк. Върши си работата както трябва. Накарай ни да се гордеем с теб.

Майка му винаги беше знаела какво да му каже.

— Радвам се, че се обади — каза му тя.

— Аз също — отговори той.

Де Мойн, щата Айова

18:40 ч.

Касиопея се настани на шофьорското място, а Хосепе седна до нея. Двамата му помощници се качиха отзад. Хосепе се беше обадил да ги чака кола под наем. Преди да кацнат на частния терминал, Касиопея се беше преоблякла в костюм с панталон и удобни обувки, за да бъде готова за всичко. Новият лиърджет беше оборудван с модерни комуникационни уреди, така че тя успя да научи всичко необходимо за Сейлсбъри Хаус, преди да пристигнат.

Къщата била построена от Карл и Едит Уикс в началото на XX в. След презокеанското си пътешествие те решили да пресъздадат едно английско имение. Купили четиринайсет акра гора и построили сграда с обща площ от 2600 квадратни метра, с общо 42 стаи, в която да живеят те двамата и четирите им момчета. Къщата беше дом на 10 000 творби на изкуството, скулптури, гоблени, реликви и редки книги, събирани по време на многобройните им пътешествия. Вътре имаше камини в стил „Тюдор“, дъбова ламперия от XV в. и греди на тавана, демонтирани от една английска странноприемница. Семейство Уикс изгубили собствеността върху къщата по време на Голямата депресия. Изредили се множество различни собственици, преди една фондация да поеме контрол върху нея. Сега сградата се използваше за културен център и музей и се даваше под наем за различни събития — беше местна забележителност, а в момента в нея бе разположена пътуващата изложба за Ейбрахам Линкълн, организирана от музея „Смитсониън“.

Касиопея успя да свали от интернет плана на къщата в PDF формат, включително карта на двата етажа, които бяха отворени за посетители. Изложбата заемаше голямата зала и салона, които се намираха на приземния етаж. Касиопея беше резервирала онлайн билет за изложбата, а след това беше проучила картата в Гугъл, за да се ориентира в местната география. Сейлсбъри Хаус се намираше в тих квартал. От всички страни я заобикаляха дървета и градини. Планът й беше да остави Хосепе и хората му в някой хотел, а след това да отиде до изложбата. Смяташе да пристигне след залез-слънце, за да има възможност да разузнае мястото и да вземе решение как най-добре да изпълни мисията си.

— Не си представям да има сериозни мерки за сигурност — каза тя на Хосепе. — От това, което прочетох, нито един предмет не представлява особена ценност. Просто исторически артефакти. Предполагам, че ще има охрана от частна компания — може би полицаи, които заработват допълнително, докато не са на смяна — но това ще е всичко.