Джеймс Паттерсон - Магазинът

Преструвах се, че спя, сякаш такъв беше планът ми. Преструвах се, че похърквам тихичко, сякаш спането и похъркването също бяха част от плана ми. Всъщност нямаше такъв. Един не толкова тъп тийнейджър щеше да доведе до моето падение. Кой можеше да предвиди подобна развръзка?

— Знам, че не спиш наистина, Джейкъб, стари приятелю — каза Кени. — Имам приятелка, която прави същото. Преструва се, че спи и хърка, когато не иска да си играем.

Отговорът ми беше простичък:

— Кучи син.

— След малко ще стигнем до място за почивка — съобщи ми той. — Смятам да отбия, преди да стигнем до Нейпървил. Пикочният ми мехур вече не е това, което беше.

Мястото за почивка се състоеше от три неизползваеми телефонни кабини и няколко слаби улични лампи. Беше изоставено и депресиращо.

— Сега ето как ще го направим. Ще заключа вратите след себе си и ще се изпикая точно до твоята. В случай че ти дойде някоя гениална идея да ме нападнеш и да избягаш. Това ще е много глупаво от твоя страна.

Кени стори обещаното. В интерес на истината се облегна на вратата ми, докато се облекчаваше. След това ми направи знак да сваля прозореца. Отвърнах му по същия начин, че не мога. С уста му обясних, че прозорецът е електронен. Кени кимна, отиде от другата страна, отвори своята врата и се качи в камиона.

— Знаеш ли какво се питах? — започна той. — Как се казва книгата ти?

— „Истината“.

— Ясно. Ти си умно копеле, нали?

— Не чак толкова — отвърнах аз. — Все пак ще ходя в Нейпървил с теб.

— „Истината“ — повтори Кени, сякаш не ме беше чул. Последва дълга пауза. След малко погледна към тревата и дърветата зад мръсните телефонни кабини и преливащите кошчета за боклук. Обърна се към мен и ме погледна.

— Излизай от камиона — нареди ми той.

— Не. Няма да пи…

— Излизай от камиона — повтори спътникът ми. И отключи вратите. — Давай — каза ми и запали двигателя.

Отворих вратата и слязох. Обърнах се и погледнах Кени.

— „Истината“ — повтори той. — Мисля, че може и да прочета точно тази книга.

Тирът потегли.

В Джолиет, Илинойс, се качих на товарен влак.

Точно така. Качих се на товарен влак. Изведнъж заживях като герой от народна песен.

В този контролиран от „Магазинът“ техносвят, където небето беше скрито от дронове и свръхзвукови самолети, товарните влакове все още съществуваха. Когато забелязах един тип да скача от канавката край релсите на голям червен вагон, на който пишеше „НЮ ЙОРК, ПЕН СТЕЙШЪН“, веднага го последвах на борда.

След дванадесет часа насред премазващата воня на свински фекалии и постоянното наблюдение на другите двама пътници, които с удоволствие щяха да ми прережат гърлото, за да ми откраднат портфейла и да си купят с парите сандвич с пожълтяла маруля от „Събуей“, пристигнах в Ню Йорк.

Двадесет минути по-късно вече бях на Двадесет и четвърта и Десето авеню. Между една винарница и китайски ресторант имаше офис на „ФедЕкс“ и петнадесет долара по-късно скъпоценната ми флашка се превърна в така цененото хартиено копие — четиристотин и десет страници ръкопис. Купих една картонена кутия, прибрах листовете вътре и помолих служителят да я завърже с канап.

Бях много нервен. Бях изтощен. Бях гладен като вълк. Дори не ми направи впечатление, когато жената на средна възраст зад гишето на „ФедЕкс“ намери за удачно да каже:

— Хей, господине, обмисляли ли сте да вземете един душ? Воните.

Напуснах офиса и се насочих към Сохо и издателството на Ан Гутман. Дроновете започнаха да кръжат над мен. От стреса ми се завиваше свят. Макар да бях посещавал офиса на издателката си повече от тридесет пъти, не можех да си спомня точния й адрес.

Малко се помотах и започнах да се притеснявам. Щеше да е наивно от моя страна да смятам, че „Магазинът“ се е отказал да ме търси. В интерес на истината дори си мислех, че са станали още по-настоятелни.

Сякаш не бях достатъчно изплашен, точно в този момент чух една жена на тротоара да се провиква:

— Това е той. Това е човекът. Джейкъб Брендайс.

Едва сега осъзнах, че се намирам пред сградата, в която се помещаваше офисът на Ан.

На това място започна всичко.

Минават няколко часа. Животът ми зависи от мнението на Ан Гутман за ръкописа ми. Чакам присъдата на съдебните заседатели като човек, обвинен в масово убийство. Не мога да мисля за нищо друго — нито за хилядите, които ме търсят, нито за последиците от евентуалното ми залавяне. Смятам, че книгата ми е изключително важна. Сега трябва и Ан Гутман да се съгласи с мен.