Джеймс Паттерсон - Магазинът

Но тя не се обажда. Осъзнавам, че съм жив единствено благодарение на късмета си — на добрия и лошия. Благодарение на Маги Пайн — добрия ми късмет. Благодарение на Кени в началото на пътуването с камиона му — това беше много лош късмет. После се превърна в Кени в края на пътуването с камиона му — това беше невероятно добър късмет.

Ан ми даде две петдесетдоларови банкноти, когато напуснах офиса й притеснен и маниакално изплашен. Ако искате да знаете какъв хотел можете да намерите в Манхатън за по-малко от сто кинта (останаха ми за деветдоларов сандвич и две бири „Хайнекен“), ще ви кажа, че отседнах на едно място на Дванадесето авеню, наречено… пригответе се… „ХОТЕЛ“. Точно така. Това му е името. Не „УЕСТСАЙДСКИ ХОТЕЛ“, не „ХОТЕЛ ЛАРИ“, не „ЕВТИН ХОТЕЛ“. Не, казваше се просто „Хотел“ и изглеждаше точно както бихте си представили едно място, носещо такова име — не само че лющещата се боя беше напоена с флуиди, за които не искате и да си помисляте, ами чаршафите и мръсните хавлии не бяха сменяни от дни, а може би дори и от седмици.

Душът определено помага на човек да се отпусне. Помага, доколкото хладка вода и парче използван сапун могат да помогнат. Те отмиват вонята, мръсотията, мазнотията и потта от мен. Нищо обаче не може да се пребори със страха, че нещата могат да се объркат още повече, примесен с надеждата, че всичко може да приключи с щастлив край.

С единадесет долара от парите на Ан Гутман си купих телефон. Взех го от един африканец, който беше изложил стоката си на тротоара. Проклетото нещо наистина работеше. Веднага след като го купих, позвъних на Ан, оставих й временния си номер на телефонния й секретар и й казах да ми се обади („Моля те, моля те, моля те, обади ми се, за бога. Живея в роман на ужасите. Трябва да знам какво се случва“).

Става полунощ — прекарал съм времето си в компанията на Джими Фалън, Сет Майърс и Чарли Роуз [17] Известни американски телевизионни водещи. — Бел.‍ прев.‍ , — а Ан не се обажда.

Обаждам й се отново и отново, но единственият отговор, който получавам, е:

— Вие се свързахте с Ан Гутман. В момента не мога да…

Изключвам телевизора. Лягам на мръсното легло. Държа телефона в ръката си, сякаш е някаква реликва, дадена ми от самия Исус Христос.

Малко преди 4:00 часа двамата с моя приятел мобилния отиваме до магазина за пиячка. Той е от онези, където бутилките и собственикът са скрити зад бронирани прегради, а ти трябва само да подадеш парите и да кажеш какво искаш.

Обади ми се, Ан. Обади ми се, Ан. Обади ми се, Ан, за бога. Не спирам да мисля за това нито за миг.

Купувам си бутилка бърбън „Хевън Хил“ и чипс с вкус на барбекю. Връщам се в хотел „Хотел“.

Обади ми се, Ан. Обади ми се, Ан. Обади ми се…

Става 7:00 часът, а нито Ан се е обадила, нито имам бърбън за пиене и чипс за ядене… вече нямам никаква надежда.

Какво, по дяволите, трябва да направя сега?

Страхувам се да обикалям улиците, за да не ме разпознаят. Определено съм се пренесъл да живея в Страната на лудостта. Макар да съм убеден, че има камери в мишата ми дупка, не мога да ги намеря. Поне като ги търся — кацнал на скърцащото легло или на счупения скрин — убивам малко време.

Промъквам се до офиса на Ан в Сохо. Двете й асистентки ми обясняват, че госпожица Гутман е в Хюстън по работа. („Предадохме й съобщенията ви.“) Имам намерение да се кача в асансьора, но едната от жените ме спира:

— О, госпожица Гутман каза да ви предадем това. — Тя ми подава четири петдесетдоларови банкноти. Мога добре да си поживея, докато чакам издателката си.

Връщам се в хотел „Хотел“. Тази стая ме кара да се чувствам по-тъжен, отколкото човек заслужава да бъде. Пия евтин бърбън, ям студени хамбургери и гледам глупави предавания по телевизора. Дали съм самотен? Мисля, че само мъртъвците са по-самотни от мен. Не знам какво е усещането да си мъртъв, но съм сигурен, че съм доста близо до това състояние.

Отивам до една от онези вериги дрогерии близо до Таймс Скуеър. „Уолгрийнс“? „Дуейн Рийд“? Си Ви Ес? Кой да знае, по дяволите? Купувам си самобръсначка, ибупрофен, пяна за бръснене и шоколад „Хърши“ (от най-големите).

Отивам на касата, където ме очаква красива латиноска на не повече от осемнадесет години.

— Как сте днес, сър? — пита тя. Мисля си: Това Ню Йорк ли е, или някак си съм се върнал в Небраска? (Да, наясно съм, че трябва да е Канзас, но животът ми е в Небраска.)

— Добре съм. Вие как сте?

Касиерката набира покупките ми с невероятна бързина. Сметката ми е общо 11,47 и „Разбира се, искам да направя дарение от един долар за Фонда за борба с детския диабет“.