Джеймс Паттерсон - Магазинът

Тропам с ръце и крака като някакво шантаво хлапе.

Сработи! „Магазинът“ публикува глупава фалшива версия на книгата ми.

— Има ли нещо ново? — пита старецът.

— Все още не, сър — отговаря сериозна млада жена, облечена в кафяви къси панталонки и туристически обувки. На гърба си носи раница „Оспрей“. В лявото й ухо има слушалка. Тя е асистентката на стареца и рядко се отделя на повече от няколко метра от него.

Старецът, който вероятно наближава осемдесет, е в забележително добра форма. Всички в антуража му са на това мнение. Той е висок и изпънат като струна. Бялата му брада е добре поддържана. Сивата му коса е гъста и обемна.

Снощи старецът летя с личния си самолет до Флагстаф. Тази сутрин се разхожда по хълмовете до Супай в периферията на национален парк „Гранд каньон“. Той не е сам. Антуражът му се състои от асистентката му, от двама екскурзоводи, петдесетгодишния му син и тридесет и три годишната му съпруга. Също така е взел със себе си готвач (всъщност е шеф диетолог), инженер и личния си лекар.

— Обадете се в Ню Бърг. Искам да знам какво се случва — нарежда старецът. Гласът му е настоятелен, но не и неприятен. Толкова много е свикнал да бъде богат и да командва, че няма нужда да се прави на благосклонен. — Веднага! — изрича строго.

— Няма нужда да го правим, сър. Ню Бърг ни звънят — отвръща асистентката. Докато натиска различни бутони, за да приеме обаждането, старецът поглежда към планините под и над него. Палитрата от червено, кафяво, жълто и корал го изумява с красотата си. През главата му преминава добре познатата мисъл: Аз съм щастливец . Никой не би оспорил това.

— Аз ще приема съобщението — казва на асистентката си. Тя му подава слушалката и той я приближава до ухото си.

— Какво става? — пита бързо.

Обаждащият се отговаря:

— Всичко свърши. Край. Работата е тип-топ.

— Хах! — отвръща старецът и след малко добавя: — Без никакви проблеми. Само една книга. Само една глупава електронна книга.

— Можеш ли да си представиш? — пита асистентката си и й подава слушалката. — Само една книга.

Томас П.‍ Оуенс се разсмива. Поглежда отново планините. Притежава хиляди декари от тази земя. Облива го топла вълна. Смехът на обичния основател става още по-гръмък. Цветовете на планините са някак си по-наситени.

Прекрасната му съпруга го докосва по рамото. Личният му лекар не го изпуска от поглед. Асистентката му отново слага слушалката в ухото си. Шефът диетолог разопакова обяда.

Оуенс притежава толкова много земя в този район. Не само земята, на която стои, но и много земя от тази страна и от онази страна…

Смехът му се носи с вятъра. Гласът му е твърд, сърдечен и радостен.

— Без никакви проблеми. Книга. Само една книга.

Старецът отпива глътка вода от бутилката, която прекрасната му млада съпруга му подава.

— Искам да се покатерим още малко, преди да обядваме — заявява той.

Никой не смее да се противопостави на решението му. Неколцина забърсват потта и мръсотията от лицата си. Други пият вода. Готвят се да продължат.

— Всичко ще е готово, когато се върнете, сър — обещава шефът диетолог.

— Чудесно — отвръща старецът. — Да тръгваме.

И тогава.

— Почакайте секунда, сър — спира го асистентката. — Има още едно съобщение за вас.

— Готова ли си, Ан?

— Напълно. Въпросът е — ти готов ли си, Джейкъб?

— Мечтал съм за този ден през целия си живот — отвръщам аз.

Намираме се в малка стая в огромната зала на „Устър Стрийт“ в Сохо. Двамата с Ан сме на път — не мога да повярвам, че съм такъв късметлия — да дадем пресконференция.

Слухът се е разнесъл: „Магазинът“ е публикувал фалшива версия на „Истината“. Истинската версия — реалистичната, възпламеняващата, скандалната книга — ще е налична от утре.

В огромната зала на „Устър Стрийт“ се е събрала шумна менажерия от блогъри, репортери, журналисти от електронни издания и какви ли още не. Има хора от „Уолстрийт Джърнъл“, Vulture.com, BuzzFeed, YouTube, „Салон“, „Слейт“ и буквално от всеки уебсайт и канал в страната.

Единствената медия, която липсва, естествено, е „Магазинът“.

Един пиар отваря вратата на чакалнята за нас. Дами и господа, подгответе се да бъдете отнесени.

Тръгваме към камерите. Тълпата се приближава до подиума, където сядаме зад гигантска стена от микрофони.

След като изчакваме известно време, за да може „пресата“ да се настани, започвам да говоря. За своя изненада съм много спокоен. Гласът ми е силен и разумен.