Джеймс Паттерсон - Магазинът

Младежът ми подаде термос.

— Жаден ли си? — попита ме той.

Умирах от жажда, но изведнъж се отвратих и нямаше как да пия от същото място, до което се бяха докосвали устните му. Вероятно хлапето можеше да чете мисли.

— Не се безпокой, човече. Може да приличам на крастава жаба, но не съм болен от нищо.

Отпих и веднага се задавих.

— Какво, по дяволите, е това? — изумих се аз.

— Текила, портокалов сок и амарето. Адски добро е.

— Наистина е адско. Имаш ли нещо друго?

— Какво смяташ, че ще получиш за десет долара на вечер? „Хилтън“ ли?

Младежът се засмя, но не мисля, че му беше особено весело. Качихме се отново в камиона.

— Къде сме? — попитах, когато се върнахме на магистралата.

Спътникът ми не отговори, но ми хвърли един евтин GPS.

— Виж сам — отговори той. (Мисля, че все още беше ядосан, че не харесах специалния му коктейл.)

Намирахме се в Джолиет, не много далеч от Нейпървил, дестинацията, която младежът беше споменал по-рано.

— Какво караш за Нейпървил? — попитах аз.

Спътникът ми не отговори, но се засмя.

— Има ли нещо смешно? — учудих се.

— Горе-долу.

— Караш нещо незаконно ли? — попитах аз, като се опитвах да звуча като човек, който няма нищо против с разпространението на дрога, оръжия и нелегални имигранти.

— Да, нещо много нелегално — отвърна той.

— Какво?

— Теб — отвърна младежът и отново се засмя.

— Какво, по дяволите, имаш предвид? — попитах аз.

— Ти си един от онези, които смятат, че след като звуча като глупак, следователно съм такъв. Не си познал, мой човек.

Имах някаква малка представа накъде се беше насочил този разговор и нямах никакво желание да участвам в него. Особено след като чух двете врати на камиона да се заключват.

— Много добре знам кой си — заяви Кени.

Гласът му се превърна от глас на уличен престъпник в нещо малко по-нежно.

— Ето виж колко съм глупав. Толкова съм глупав, че слушах радиото и всички онези съобщения за опитите на ченгетата да те заловят. Знам много. Знам, че името ти е нещо подобно на Джейкъб Брейди. Знам, че ти си пичът, който всички търсят. Знам също така, че мога да изкарам малко състояние, ако те предам.

През главата ми веднага започнаха да се нижат варианти. Ако се опитах да се бия с този тип, със сигурност щяхме да катастрофираме, дори да ми се удадеше възможност да хвана волана и да го пратя в безсъзнание. Това не беше някакъв филм.

Следващият ми вариант беше да се опитам да го излъжа нещо. Сметнах, че си струва да опитам.

— Човече, аз съм безработен строителен работник, който иска да отиде на гости на гаджето си в Ню Йорк. Със сигурност не съм Джейкъб Брейди.

Онзи ми се усмихна.

— Знам, че не си Джейкъб Брейди — отвърна той. — Казваш се Джейкъб Брендайс. Помислих си, че е добра идея да се погъбаркам малко с теб.

Щеше да е глупаво от моя страна да продължавам да се правя на ударен пред Кени. Той беше прав. Може и да не беше гений, но не беше и глупак.

— Любопитен съм, господин Джордж-Джейкъб-Брейди-Брендайс — започна спътникът ми, — какво, по дяволите, направи, че разгневи толкова много пичовете от „Магазинът“?

Не промълвих поне шестдесет секунди.

— А? Какво толкова си сторил? — попита отново Кени.

Бях готов да отговоря:

— Опитах се да кажа истината.

Сега той се умълча.

— Ти си луд, нали?

— Нямам намерение да споря — отвърнах аз, — но не мисля, че да казваш истината е лудо.

— Май си прав, но все още не мога да те разбера, човече. „Магазинът“? Те ще те обесят, когато те пипнат.

— Вероятно си прав. Смятат да ме погубят, защото написах книга.

Плъзнах ръка в джоба на дънките си. Малката флашка — миналото, настоящето и бъдещето ми — изглеждаше глупава и ненужна до връзката ми с ключове, кутийката „Тик-Так“ и няколкото монети.

— Написал си книга? Аз си помислих, че си убил някоя голяма клечка в централата в Ню Бърг или че си съгрешил със съпругата на Том Оуенс.

— Не. Сгафих само в това, че… — Защо започвах да звуча като Кени? — Сгафих само в това, че записах всички гадости, които се случват в „Магазинът“. Как се промъкват в живота на хората. Как контролират всичко, което правиш, което купуваш и което си мислиш.

— Книга — изрече на глас Кени и поклати глава. — Невероятно.

Помислих си, макар и малко глуповато, че усетих съчувствие в гласа му, но грешах. Той продължи да клати невярващо глава.

— Невероятно — повтори след малко. — Наистина е невероятно. Кой, по дяволите, би искал да чете книга за това? — Пауза. — Мамка му. Кой, по дяволите, въобще би искал да прочете която и да било книга ?