Джеймс Паттерсон - Магазинът

Прекъснах го:

— Имаш предвид шофьор и охранител.

— Не. Имам предвид шофьор и помощник-шофьор, ако нещо се случи с първия.

Добре, Джейкъб, време е да започнеш отново да се държиш като послушния пациент, който искат да виждат. Влез в ролята. Прави се на мил и добър. В същото време намери начин да избягаш.

— Трябва да тръгваме — заяви Блонди. — Има ли нещо горе в стаята ви, което е от изключителна важност за вас?

— Изключителна важност? Може би си забелязал, че съм само по бельо.

— Добре, нека се качим горе да се облечете.

— Какво ще направиш? Ще ми закопчаеш ципа ли?

Тази остроумна забележка ме върна обратно в списъка му с тъпанари.

— Да вървим — каза той.

— Имате нужда от кафе — провикна се Маги Пайн. В ръцете си носеше огромен поднос, на който имаше голяма кана с кафе и много хартиени чашки. Приближихме се до масата в трапезарията.

Маги подаде чаша на Блонди и го попита:

— Сметана и захар?

— Обичам го черно — отговори той.

— Аз също — заявих аз. — Отиваме горе, за да си взема нещата, и после тръгваме.

— Така си помислих и аз — съгласи се Маги.

С възможно най-саркастичния си тон й казах:

— Благодаря ти за всичко.

— Няма проблем — отговори тя. — Просто провери шкафчето в банята, за да се увериш, че не си забравил нещо.

— Ще го сторя.

Нахлузих си дънките. Облякох ризата си в армейско зелено. Обух червено-белия си „Найк“.

Блонди чинно претърси вътрешността на раницата ми. Най-лошото, което намери, беше бутилка с бърбън.

Погледнах през прозореца. Утрото беше в стихията си. Едва сега забелязах, че звездите, които бях видял през клоните на ореха — Майка му стара! Естествено! — всъщност бяха камери за наблюдение.

— Искам да си наплискам лицето с вода и да се изпикая — заявих аз.

— Да, разбира се — отвърна русокосият глупак. Май отново бяхме приятели. — Само остави вратата отворена.

Влязох в банята, оставих вратата отворена с педя-две и пуснах силно водата. Надявах се да звучи като уриниращ човек.

Отворих килера за кърпите и го огледах от горе до долу — кърпи „Марта Стюарт“, сапуни „Крабтрий & Евелин“, лосион за тяло „Касуел-Маси“. Точно подобни неща очаквах. Онова, което не очаквах, беше един висок шестдесет сантиметра шкаф под най-ниския рафт. Отворих го. Оказа се, че вратичката е само за прикритие и падна на пода.

Разнесе се глас от стаята:

— Това е най-дългото пикане, което съм чувал. Да не си изпил стек с Бъд, преди да си легнеш?

Не знам дали каза още нещо, защото вече бях видял прозореца във вътрешността на килера. Под перваза имаше оставена въжена стълба, както и малък плик. Върху него беше написано с молив: „УСПЕХ. МАГИ“. Вътре в плика бяха ключовете за колата ми.

Спуснах въжената стълба през прозореца.

Трябваха ми около тридесет секунди, за да сляза на земята. Още тридесет, за да стигна до градината. Коленичих и изрових малката червена флашка. Беше увита в алуминиево фолио и заровена близо до огромния пореч. Точно където я бях скрил вчера сутринта.

Побягнах към колата си. Разполагах само с четвърт резервоар гориво. Потеглих. Не включих фаровете. Не си сложих предпазния колан.

Докато се отдалечавах от къщата, постоянно си повтарях „Бог да благослови Маги Пайн“.

Страх. Хаос. И ад. Не точно в този ред.

Добре, измъкнах се от шантавата интервенция, но въпреки това бях затънал сериозно в неприятности. Придобих представа колко големи бяха те в мига, в който потеглих от къщата на Маги Пайн. От радиото, което се включваше автоматично, когато „Магазинът“ имаше да съобщи нещо, прогърмя следното съобщение:

— Избягал е човек с подозрителни и вероятно опасни намерения. Последното му известно местоположение е границата между Небраска и Айова. Името му е Джейкъб Брендайс. Мъж, в средата на четиридесетте, бял. Носи червено-бели обувки. Снимки и повече подробности за този индивид са налични на всички електронни устройства, електронни билбордове и електронни постери. Ако видите Джейкъб Брендайс или някой, който прилича на него, изпратете съобщение със съдържание Магазинът 134.

Това съобщение, което щеше да се предава през пет минути, беше заменено от песен на Джей Зи, пусната наобратно.

Може би изпитвах някакви съмнения дали не съм луд човек, спуснал се в лудо бягство. След около три километра от къщата на Маги Пайн се натъкнах на електронен постер, на който имаше бял мъж в четиридесетте си години. Не изглеждаше опасен, но определено приличаше на мен — при това много, благодарение на опърпаната ми зелена риза и двудневната ми брада.