Джеймс Паттерсон - Магазинът

— Безалкохолно?

— Сещате се — газирано, кола.

— А, да. Четири врати нататък вляво има „Капи“. Не е зле, особено ако има свинска плешка.

— Ще се върна след пет минути — обещах аз. Насочих се към вратата, а жената, която плетеше, ме изгледа подозрително. Старецът беше захъркал.

Тръгнах бързо към колата си. Подминах „Капи“. (Предпочитах да съм гладен и жаден, но да живея.) Минах покрай малка железария „Тру Валю“ и празна бръснарница. За десет минути стигнах до изоставената бензиностанция.

Имаше само един проблем. Колата ми я нямаше.

Седем-осем пъти се огледах надясно-наляво, сякаш така щях да върна изчезналия автомобил. След малко осъзнах, че не ми оставаше нищо друго, освен да използвам краката си. Можех да вървя или да се предам. Пъхнах ръка в джоба си, докоснах флашката и тръгнах напред.

Малкото пластмасово чудо на техниката ми служеше като талисман. Не вървях повече от пет минути и до мен спря един тир.

— Десет долара. Ако ги имаш, скачай. Ако ли не, хич не си прави труда.

Предложението беше отправено от мазен младеж, който спокойно можеше да бъде злият близнак на продавача на билети на автогарата на „Грейхаунд“ в Карълтън. Босите му крака едва стигаха педалите на камиона. Косата му беше зализана назад, а черният му пиърсинг от оникс (само предполагах, че е от такъв) на носа беше почти толкова голям, колкото самият му нос. Пушеше трева.

Явно не отговорих достатъчно бързо на предложението му и това го ядоса.

— Ще се качваш ли, или ще слизаш, човече? — прикани ме той.

Направих необходимото: скокнах вътре и му подадох две банкноти по пет долара.

— Накъде си се запътил? — попитах го.

— По-важното е ти накъде си се запътил? — отговори на въпроса ми с въпрос младежът.

— Трябва да стигна в Ню Йорк.

— Е, нямаш никакъв късмет, тъй като това бебче спира в Нейпървил, Илинойс.

— Все пак е по-близо до Ню Йорк, отколкото съм в момента — отвърнах аз. Бях решен да звуча като поредния отворко, вместо да показвам реалното си състояние на изплашен, гладен, нервен и изтормозен човек.

Погледнах часовника на таблото.

— Майка му стара — възкликнах. — Станало е пладне.

— Всъщност часът е единадесет — заяви младежът. — Просто настройвам часовника с един час напред. Така винаги има към какво да се стремя.

Не успях да разбера много добре това изречение. Също така не бях особено щастлив, че се налага да пътувам с надрусан шофьор, който спокойно можеше да мине за тринадесетгодишен.

Няколко минути пътувахме в мълчание.

— Имаш ли си име? — попита младежът.

— Да. Казвам се Джордж — отвърнах аз.

Джордж? Откъде, по дяволите, ми хрумна?

— Някога да си бил президент на страната, Джордж? — попита отново спътникът ми и се засмя гръмогласно, сякаш току-що беше казал изключително смешен виц.

— Ти как се казваш?

— Кени. Никой с това име не е бил президент. — Младежът се засмя още по-гръмогласно на тази си шега.

След малко продължи:

— Мисля, че и двамата можем да хапнем нещо. Отвори жабката.

Сторих го. Вътре имаше пет кексчета.

— Вземи колкото искаш. Вечерята е включена в цената. Дай ми само едно на мен. Гледам да не ям много.

Докато махах целофана от едното кексче, радиото изсвири кратка сирена и изстреля съобщението за човека с опасни намерения , който беше избягал. Новините гласяха, че белият мъж на средна възраст , чието име беше Джейкъб Брендайс , вероятно се намираше в Айова, Илинойс или Мисури. Не беше забелязван на летища или хотели. В изблик на честност „Магазинът“ съобщаваше, че местоположението на заподозрения е неизвестно.

Не отделях очи от младия шофьор. Дори когато новинарят обяви червено-белите маратонки, хлапето въобще не хвърли поглед към краката ми. Достатъчно зает беше да облизва устните си от трохичките и сметаната.

— Тези кексчета са добри — заявих аз.

Младежът не ми обърна внимание. Беше прекалено погълнат от заниманието си да присвятква с фаровете си на колата на „онзи малоумник“ пред нас.

Заспах.

Беше тъмна нощ, когато се събудих.

Тирът беше паркиран някъде отстрани на магистралата. Предполагах, че още сме на I–80, но не можех да бъда сигурен, а и нямаше как да науча веднага. Шофьора го нямаше.

Излязох от камиона и оставих вратата отворена, за да разполагам с малко светлина. Влязох в гората и се изпиках. Закопчах си ципа и чух гласа на спътника си.

— Хей, и на двамата ни е хрумнала една и съща идея — каза той. Видях го, че върви към мен от доста по-далечно място в гората, а дружелюбността в тона му вероятно се дължеше на големия джойнт, който беше дръпнал. Върнахме се при тира.