Джеймс Паттерсон - Магазинът

Първо осъзнах, че ако исках да имам поне някакъв малък шанс да успея да се измъкна, трябваше да зарежа колата си. Вече бях експерт по „Магазинът“ и знаех как оперира. Също така бях наясно, че бързо щяха да излъчат повече информация за мен, като GPS координатите ми, описание на колата, номера й, местоположението на стари приятели (много) и настоящи (съвсем малко). „Магазинът“ щеше да е безмилостен. Аз бях малкият слаб заек, преследван от психоеквивалента на военноморските тюлени на САЩ.

Какво, по дяволите, можех да направя? Да побягна през царевичните полета на Айова като някакъв задник в лош нискобюджетен филм?

Истинско чудо беше, че потните ми, мръсни ръце все още можеха да държат волана.

Внезапно Джей Зи беше прекъснат от повторение на предното съобщение. Щяха да намерят Джейкъб Брендайс. „Магазинът“ търсеше човека, който беше написал някаква книга, както се търсеше терорист или похитител.

Когато съобщението свърши, никакъв друг звук не се завърна. Дигиталният скоростомер и таблото угаснаха. Колата продължи да върви, но спирачките бяха някак си нестабилни. Не че не хващаха, но бяха на път да се откажат напълно. „Магазинът“ беше изключил дистанционно всичко, което можеше.

Изумих се, че след — по мои изчисления — около осем километра шофиране, не бях срещнал друга кола. Видях един камион и два трактора, но никаква кола. Разбира се, предположих, че тази липса е част от плана за залавянето ми, но ми се стори доста плашещ и зловещ метод. Знаех също така, че е само въпрос на време, преди дроновете да се изсипят над главата ми.

Видях още четири електронни постера и два електронни билборда с нови и подобрени мои снимки. На един от тях дори имаше отделна снимка на червено-белите ми маратонки.

Продължих да карам и да се надявам да ме удари някоя страхотна идея. Единственото, което ме удряше обаче, беше неприятното усещане от всичките тези постери и непрестанни съобщения.

Ето това беше истински ад на колела.

По дяволите, човече. Бях един проклет беглец.

Не сте опитвали гнилата комбинация от страх и депресия, преди да се озовете на автогарата на „Грейхаунд“ в Карълтън, Айова. Преди около километър се натъкнах на опърпан билборд, на който пишеше „АВТОГАРА. ДАВАЙ, ГРЕЙХАУНД“. Това беше първият знак на надежда, откакто избягах от „интервенцията“ в къщата на Маги Пайн.

Зарязах колата си на една изоставена бензиностанция в покрайнините на града, макар че не беше лесно да се прецени къде свършваше градът и къде започваха покрайнините му. Наведох глава и се затътрих към автогарата. Тя представляваше малка сива дървена сграда и приличаше повече на кръчма от стар уестърн.

Вътре беше почти празна. Имаше едно симпатично момче — русокосо, слабо, с очила без рамки. Седеше зад малка каса. Четеше нещо на айпада си и не ме забеляза, когато влязох.

На една от двете дървени пейки се беше разположила пълна жена на средна възраст, която плетеше. Предполагам, че си чакаше автобуса, но нямаше нито сак, нито електронна книга. Просто седеше и плетеше.

На другата пейка седеше мъж на около седемдесет години. Миришеше на мръсна мъжка тоалетна.

Привлякох вниманието на младежа, който много любезно ме попита:

— Накъде сте се запътили, сър?

— Кога пристига следващият автобус?

— Трябва да е тук след час — отвърна младежът. — Освен ако шофьорът не спре в Уокърсвил за освежаване.

— Накъде пътува?

— Следващата спирка е Гаретвил, после Индипендънс и след това направо в Спрингфийлд, Илинойс — обясни служителят на автогарата.

— Там живеят семейство Симпсън — отбелязах аз.

Събеседникът ми се усмихна.

— Не сте първият, който си прави тази шега.

— Със сигурност не съм. Просто…

В разговора ни се намеси дъртият миризливец. Не се развика, но гласът му беше достатъчно силен, за да можем да го чуем.

— Мисля, че това е той — заяви старчето, без да посочва някой специално.

Плетящата жена въобще не му обърна внимание. Принципно всяка жена, която плете, не търси компанията на миришещ на урина съмнителен тип.

— Точно този е онзи — обясни отново старецът. Гледаше право в нас. Очевидно беше къркан.

— Господине — продължи дъртият, — не сте ли вие този… сещате се… онзи?

Плетящата жена най-накрая се намеси:

— Я трай, стар пияница.

Старецът се загледа в бавно движещия се вентилатор, който висеше от тавана. Бързо изгуби интерес, но за сметка на това привлече моя.

— Преди да си купя билет за Спрингфийлд, можете ли да ми кажете откъде мога да си взема сандвич и безалкохолно? — попитах аз.