Джеймс Паттерсон - Магазинът

— Питам ви за какво е всичко то… — отново не успях да си довърша изречението. Този път ме прекъсна русият:

— Отговорете, сър. Вие ли сте Джейкъб Брендайс? — Този беше още по-враждебно настроен.

— Вижте… — опитах за пореден път.

— Джейкъб Брендайс? Отговорете, сър. Отговорете веднага !

Меган реши да стори това вместо мен.

— Да. Той е Джейкъб Брендайс. — Гласът й беше хладен и конкретен.

Плешивият нареди:

— Дайте ни компютъра си.

— Не — отвърнах аз.

— Дайте ни компютъра си, Брендайс.

— Може би не ме чухте.

Русият:

— Дайте ни компютъра си, Брендайс.

Отговорих им като някакво малко дете:

— Не можете да ме накарате да ви го дам. — Бях изнервен и се чувствах като хленчещо шестгодишно пред семейството си.

— Компютърът му е на тавана — сподели Линдзи. Също като този на майка й, гласът на дъщеря ми беше спокоен, но неумолим.

— Не можете да идвате в къщата ми по този начин и да искате да ви давам нещата си.

— Разбира се, че могат, Джейкъб — отвърна Меган.

Русият ме сграбчи за ръката, отмести ме от стълбището и ме блъсна на пода на коридора. Плешивият заизкачва стъпалата, като вземаше по три наведнъж. Другият беше точно зад него. Изправих се и тръгнах след тях.

— Спрете баща си! — провикна се Меган.

За мое голямо изумление Алекс се опита да ме събори отново. Побягнах по стълбите и се озовах в кабинета си. Единият от нарушителите проследяваше захранващия кабел до затворения ми лаптоп. Другият събираше всяко парченце с информация — листчета, разпечатки, записки — от бюрото ми. Забелязах, че никой от двама им не беше посегнал към компютъра на съпругата ми.

— Разполагате ли с някакво друго електронно оборудване, Брендайс? — попита плешивият. Кожата на главата му блестеше от пот.

Изгледах го.

— Имате ли такова? — настоя той.

— Знаете много добре какво имам и какво не — отвърнах аз.

— Проверено — заяви типът. Двамата с колегата му извадиха от куфарчетата си найлонови чували и изпразниха съдържанието на кошчетата за боклук в тях. Същото сториха и с трите неподредени и неравни купчини с листове на бюрото ми. След това откъртиха няколко дъски от нишата под покрива. Откриха единствено мазилка. Надявах се да пукнат от прахово задушаване.

Плешивият и русият забелязаха, че не са отворили един сандък. Вдигнаха му капака. Вътре нямаше нищо, освен стари дискове (Лудакрис, някой?), стари книги от университета („Мидълмарч“, някой?) и стари детски рисунки („Тате прави боествен равеоли“). Опипаха страните на сандъка за тайни скривалища. Останаха много разочаровани, когато не намериха нищо. За мен това беше малко удоволствие, но все пак удоволствие.

Меган, Алекс и Линдзи се появиха на прага на вратата. Съпругата ми поклати леко глава. Децата? Не знам. Не бях сигурен. Доволни ли бяха? Или тъжни? Смятаха ли ме за жалък? За глупак? Не можех да преценя и със съжаление осъзнах, че хич не ми дреме.

— Брендайс, приключихме с претърсването — заяви Блонди.

— Претърсване? — изумих се аз. — Така ли го наричате? Това е огромно и грозно нарушение на всеки американски закон, свързан с човешките свободи. Честно казано обаче, не ми дреме. Точно това очаквах.

Огледах кабинета си, който изглеждаше изключително изчистен. Мъжете стояха до черните си чували. Плешивият зачете от един голям лист:

— Джейкъб Брендайс, градът Ню Бърг, щат Небраска, с одобрението на Министерството на правосъдието с право ви отне предмет или предмети с правителствена стойност за хората на щата. Тези материали може да ви бъдат върнати или не, след като бъдат разгледани и изследвани.

Последва кратко мълчание, след което плешивият продължи да чете:

— Разбирате ли това, което току-що ви прочетох?

— Разбира се — отвърнах аз. — Всички можете да горите в ада.

Часът беше точно 5:00. Измъкнах се тихомълком от леглото.

Меган спеше сладко и издаваше тихи носови звуци нещо средно между хъркане и тежко дишане. Отворих тихо вратата на спалнята, излязох и я затворих след себе си. Отидох до стаята на Алекс и се ослушах. Силно хъркане. Подслушах и пред вратата на Линдзи. Не бях напълно сигурен, че е заспала, но изпод вратата й не се процеждаше светлина, така че това ми беше достатъчно. Бях сигурен, че тримата ми съквартиранти спят.

Отидох горе до изоставения кабинет. Извадих червената флашка от джоба на дънките си. Включих я в лаптопа на Меган и написах:

ИСТИНАТА